С момчетата и слоновата кост поехме обратния път. Останахме на лагер ден-два и после се отправихме на север към железопътната линия. По пътя срещнахме малко тържествено сафари. То се състоеше от един вожд на племето ливади от Ванга, двама санитари и началника на пощата — индиец. Попитах ги какво се е случило. Вождът ми отговори тъжно:
— Един ловец на име Джон Хантър бил убит от подплашени слонове. Дошли сме да съберем каквото е останало от него и да го изпратим в Найроби.
— А не можете ли да предложите на останките нещо за пиене? — подхвърлих аз.
Забавно ми беше да гледам изненаданите лица на мъжете, Началникът на пощата изглеждаше не само изненадан, но и разочарован. Той беше изминал толкова път, за да види размазаните останки на един ловец на слонове. Бях го измамил. Извиних се и той като че разбра. Поне за себе си мога да кажа, че оцених добрите им намерения. Доволен бях, че ако някога ми се случи нещо, мога да разчитам на достойно погребение.
Слуховете в Африка се разпространяват с изумителна бързина. Някои от туземците, изплашени от изпадналите в паника слонове, дотърчали до най-близкото село и казали, че съм убит. Новината стигнала малката гара и оттам — Найроби. В девическия манастир Лорето край Найроби (където се учеха моите дъщери) тъжната новина била потвърдена официално и предложили да ми отслужат панихида.
Оставих носачите със слоновата кост и побързах към Момбаса. Бях там, когато Хилда слезе от влака. Не беше в траур. Винаги съм я молил да не носи траурни дрехи, ако загина през време на лов. Не беше забравила. Една секунда стояхме и се гледахме. После тя се хвърли към мен. Въпреки че обичам да ходя из горите сам с момчетата, но винаги ми е приятно да зная, че има някой, който мисли за мен и чака да се върна.
Остров Фумве
След връщането ми от Джомву решихме с Хилда да прекараме втори меден месец. Оставихме децата — най-малкият ни син беше на шест години — в един пансион, където за тях щяха да се грижат добре. За щастие имахме прекрасна прислуга. Едно от предимствата на Африка е, че там слугите не са проблем. Нашите бяха местни жители от околните гори, обучени от Хилда. Не се доверявахме на туземците от града: постоянният контакт с богати туристи и влиянието на голям град като Найроби ги бяха направили капризни. На нашата прислуга вярвахме, както на себе си, и можехме спокойно да им оставим къщата.
Знаех едно идеално място за нашата ваканция. Преди известно време капитан Чарлз Питмън, инспектор по опазване на дивеча в Уганда, ми беше препоръчал островчето Фумве в езерото Виктория. На това малко място човек можел да събере прекрасна колекция от птици и малки бозайници. фумве рядко се посещаваше. Единствените му жители; племе от 11 туземци, бяха дошли случайно преди няколко години и като видели това прекрасно място, решили да се заселят. На острова се въди рядката антилопа ситутунга. Един музей се нуждаеше от няколко екземпляра.
Хилда бе достатъчно умна и знаеше, че без лов след седмица ще стана неспокоен и раздразнителен, както винаги, когато известно време не намирам повод да взема пушка в ръцете си. Малката колекция, която трябваше да правя, разрешаваше чудесно въпроса. Имах отново възможност да използувам моята стара пушка Пърдей, донесена от Шотландия и напълно пренебрегната напоследък. Ваденето на тази пушка от кутията за мен винаги означаваше начало на ваканции.
От Найроби тръгнахме на северозапад с кола, а от Ентебе взехме параход. Щяхме да живеем няколко седмици на почти необитаем остров, затова носехме всичко необходимо — от иглите до пушките. Параходите не спираха във Фумве, тъй че през това време щяхме да бъдем напълно откъснати от света.
Плувахме с „Пърси Андерсън“. Всеки две седмици той правеше курс до главните острови от групата Сесе, за да товари фъстъци и банани. По специално разпореждане от Уганда, след като направеше курса си, параходът щеше да спре и да ни остави на острова. След два месеца щеше да се върне и да ни вземе.
Параходчето обикаляше малките острови едно след друго. Спираше за няколко часа на всяко пристанище и вземаше товар. По-голямата част от товара се състоеше от разновидности папагали с червени опашки и сиви качулки. Казаха ми, че тези папагали били „най-добре говорещите“ на света и се продавали бързо на пазарите в Момбаса по пет лири парчето — много доходна търговия за туземците, които ги ловят с гузини, когато папагалите идват да гнездят по островите. Сигурен съм, че един от тези африкански „разговорници“ в щатите се продава за 600 долара. Говори се, че преди да ги продадат, туземците хранят птиците със смляно стъкло. Папагалите умират след няколко месеца и търсенето не намалява. Дали е вярно, не зная.