През целия ни престой на острова само два пъти оставих Хилда сама — когато отидох за два екземпляра от антилопата ситутунга. Някога тези животни изобилствували по езерния бряг, но туземците почти ги изтребили. Те ловят антилопите с мрежи, които опъват в тръстиките. Някои от тези деликатни животни успели да преплуват до Фумве и тук се бяха размножили и научили да пасат само на открити поляни извън обсега на хвърлено копие.
Една сутрин отидох на лов. Придружаваше ме туземец, който носеше оръжието ми. Гората беше толкова гъста, че оставяхме белези по кората на дърветата, за да можем да намерим пътя си на връщане. Открихме няколко поляни със следи от антилопи. Беше още обед, а животните излизаха на паша по-късно. Почакахме до пет часа и опитахме отново.
И наистина на поляната имаше един мъжкар. Той беше на петдесет метра от нас. Прекалено уверен в умението си да се промъквам незабелязано до дивеч, аз опитах да се приближа. Излязох до мястото, където се хранеше животното, но него го нямаше. Докато се чудех, той изскочи от тревата до мен и избяга към гората. Стрелях и не улучих. Глупав пропуск. Опитахме отново. На съседната поляна ни провървя повече. Зърнахме млад мъжкар, който пасеше. Само гърбът и белезникавите върхове на рогата му се подаваха над тревата. Седнах на земята и изсвирих. Козелът се изправи — чудесна мишена. Той беше първият ни трофей.
Раменете на козела бяха на 1 метър от земята. Козината на животното беше дълга и копринена, тъмнокафява на цвят. Особено ме заинтересуваха копитата му. Преди няколко поколения ситутунга обитавали блатисти места и копитата им били особено удължени — над 15 сантиметра. Тези дълги копита позволявали на животните да тичат из блатистата почва, без да затъват, също като снегоходките, които крепят човека в мек сняг. На острова копитата вече не бяха нужни на ситутунга и след няколко поколения те не бяха много по-дълги от тези на обикновената антилопа. След още няколко поколения удълженото копито без съмнение ще изчезне напълно. Интересен пример за приспособимостта на животните към средата.
Убих само два екземпляра. Не исках ненужно да смущавам тези малки интересни животни в тяхното убежище на острова.
Събрах над двеста птици. Капитан Питмън много се интересуваше от тази сбирка. Сред тях имаше големи колибри — най-хубавата птица от този вид. Прибавих също няколко вида от птицата воден дърдавец, които не бях виждал дотогава. Уверен бях, че капитан Питмън ще е доволен.
Единственият инцидент през нашия мирен престой на острова беше ужасната гръмотевична буря, която избухна една нощ. Дърветата около палатката се огъваха застрашително, клони с трясък се чупеха и падаха — един огромен клон мина на косъм от нас и се заби като копие в земята. Продължителни светкавици осветяваха водата на кипящото езеро. Папагалите, пропъдени от убежищата си, крещяха пронизително. Щети не понесохме, но беше страшна нощ.
Когато отпуската свърши, „Пърси Андерсън“ дойде да ни вземе. Туземците съжаляваха, че си отиваме. Ние също. Няма по-съвършено място за почивка от Фумве. За разлика от много части на Африка там почти няма насекоми. Не видяхме и страшната цеце. На тръгване си обещахме, че ще дойдем пак. Уви! Не се върнахме. И може би по-добре. Вероятно едно ново пътуване би ни разочаровало, защото с годините в нашето съзнание Фумве се превърна в идеал.
Лов на биволи
Когато Хилда и аз се завърнахме от Фумве, намерихме една бележка от капитан Ритчи от Отдела за опазване на дивеча в Кения. Веднага отидох при него. Отделът трябваше да реши една нова сериозна задача: в околността на Томсън Фолз, близо до едно селище на около 150 километра северно от Найроби, стадо биволи правело големи пакости. Животните унищожавали шамбите и дори убили няколко души туземци. Ритчи беше решил да се ликвидира това стадо.
Капитан Ритчи се интересуваше за състоянието на всички биволи в Кения изобщо, но сега беше принуден по необходимост да издаде заповед за избиването на тези животни. Те бяха станали цяла напаст за жителите от околността и капитанът, винаги готов да съдействува на земеделците, се стараеше да контролира и ограничава броя на биволите.
Много ловци смятат, че биволът е най-опасното африканско животно. Когато напада, той връхлита със страшна свирепост. Дори куршумът, от който бягат носорозите и слоновете, не го заставя да се отклони. Биволът обикновено продължава да напада, докато падне мъртъв или умъртви ловеца, който го е раздразнил.
Биволът е и много коварно животно. Често раненият бивол се връща по дирите си и чака, прикрит наблизо, за да нападне из засада. А понякога той напада без всякакво предизвикателство и затова преследването му наистина може да се смята за трудно и опасно.