Пигмеите не избиваха животните безразборно или за удоволствие. Те ги убиваха само за храна или за размяна. За тях гората беше това, което за другите местни жители бяха нивите, които обработват.
Винаги бях смятал окапите за най-редките и най-страхливи африкански животни. Много се изненадах, когато видях, че пигмеите ядат тези животни почти както ние в Кения ядем антилопите конгони и газелите Томсън. Хапнах малко от месото на окапите, но не намерих голяма разлика между това най-рядко срещано месо и месото на обикновения дивеч.
Пигмеите сами правят копията и стрелите си. Всяко селище си има ковач, който работи така, както изкуството му е било предадено от предишните поколения. Меховете му бяха от кожи на антилопи, а чукът му беше от желязна буца. Направени дори с тези груби инструменти, копията бяха удивително сполучливи.
Пигмеите живеят в малки села, разпръснати из гората. Колибите им са подобни на пчелни кошери и са направени от клони и листа. Понеже пълнолетният пигмей е висок само около метър и двадесет сантиметра, колибите са съразмерно ниски. Истинските горски пигмей рядко напускат дебрите на джунглите, и то само за да извършат някоя размяна с друго племе, което живее из гъсталаците около гората Итури. Жителите на гъсталака са малко по-високи от истинските пигмей и разменят сол и банани срещу месото и животинските кожи, които дребните ловци им носят.
Безеденхут ми каза, че пигмеите имали най-високия морал, който бил срещал у хората. „Жените на пигмеите са единствените жени от коя и да е раса, черни или бели, които никога не съм успял да прелъстя“, каза веднъж той. Това наистина правеше чест на малките пигмей, като се има пред вид, че Безеденхут беше султан между жените. Той беше поразително красив човек и имаше нещо загадъчно в себе си, на което жените не можеха да устоят.
Пигмеите никога не продават жените си на други племена и малките жени буквално предпочитат смъртта пред безчестието. Това се вижда от следния разказ:
В Итури има извънредно много слонове. Слоновата кост тук е много изящна и лесно се обработва, което я прави необикновено висококачествена. В миналото ловци от разни страни идвали в гората Итури. Те представлявали пъстра тълпа — някои много добри хора, а други просто разбойници извън закона. Един мъж от категорията на разбойниците, рус англичанин, висок 1,90, срещнал девойка-пигмей в гората и се опитал да я улови. Момичето побягнало, мъжът — след него. Трябва да е била странна картина малката девойка да бяга като изплашена антилопа, а големият, възбуден чужденец да тича запъхтян след нея. Момичето запазило самообладание и повело преследвача към мястото, където имало много капани за животни. Малката жена, която тежала не повече от 35 килограма, лесно минала над клоните и листата, които покривали ямата, но тежкият чужденец паднал в ямата и намерил смъртта си върху отровните колове на дъното.
След като установихме приятелски отношения с пигмеите, започнахме да се ползуваме от техните услуги като ловци и така се сложи началото на колекцията на д-р Акройд. Местните жители винаги се учудваха защо белите хора идат толкова отдалеч и понасят такива изпитания само и само да съберат няколко вида змии, бозайници, птици и насекоми. Но тъй като туземците ядат почти всички гореизброени видове, те най-добре знаят къде може да се намерят. За пигмеите солта е любимо лакомство, понеже горската храна не доставя сол на организма им. Ако им дадеш няколко шепи сол, те са готови да ти сътрудничат. Насядали около огъня вечер, ние обяснявахме на малките ловци какво търсим и като съдехме по техните ентусиазирани жестове, знаехме, че експонатите са вече в лагера, готови за етикетиране.
По-късно разбрах, че пигмеите просто горяха от желание да угаждат на хората, затова така бързо обещаха да донесат всякакъв вид животни, каквито споменавахме. Понякога се случваше да обещават и такива животни, за които не бяха чували дотогава. Имах един екземпляр от справочника на Роуланд Уорд „Рекордни трофеи на едър дивеч“ с различни илюстрации. Започнах да обръщам страниците и да показвам на пигмеите животните, които търсехме. Малките ловци имаха силно желание да ни помогнат и даже посочваха снимки, като тези на американски лос и шотландски елен, като ме питаха дали искам един или два екземпляра от този вид. Но най-комичен беше моментът, когато обърнах страницата, на която имаше морж от Северния ледовити океан. Най-малкият ловец посочи моржа с пръст и каза: „Познавам това животно добре. То живее в най-гъстите части на гората и излиза само нощем. Много свирепо е и убива хората със своите огромни зъби, за да ги яде след това. Но ако искате, мога да ви уловя в капана.“