Комарите ме хапаха до разсъмване. След тази нощ реших да се откажа от ловуването в Итури и да го предоставя изцяло на пигмеите.
Те с готовност ни помагаха при всяка ловна експедиция, понеже имаха голямо желание да ядат месо. Именно това страстно влечение към месото е характерно за много племена и то може да доведе до канибализъм. Много местни жители в Африка ядат човешко месо, но това е като част от религиозни обреди, а не за храна. Разказвали са ми, че само допреди петдесет години било нещо обикновено да видиш някой пленник, завързан на пазара, а купувачите да го опипват, както нашите домакини опипват месото, което купуват.
Ако някой не искал да купи целият човек, собственикът му продавал различни части от него на няколко купувачи. Всеки купувач очертавал докъде е неговият дял и слагал някакъв белег на него. Понякога се случвало нещастният пленник да стои седмици наред, докато се продадат и малко търсените му части. След това го убивали и нарязвали на парчета.
Един ден, когато бяхме в Конго, видях местни жители, навързани един до друг, карани от бял пазач. Железни обръчи стягаха вратовете им, а помежду им имаше синджир от по един метър. Пазачът ми каза, че тези хора били канибали.
Никога не бях помислял, че и моите носачи са канибали, но една вечер бях изненадан. Дълго бях преследвал една дива свиня и се завърнах, без да я убия. Заварих готвача, че беше наготвил за своите другари някакво вкусно задушено ядене. Помислих, че носачите също са били на лов и са имали по-добър успех от мен, затова поисках и аз една чиния от готвеното. Готвачът ми сипа без всякакви коментарии. Задушеното имаше вкус на свинско, само че беше по-солено. Подадох чинията си да ми сипе още веднъж. Тогава един от местните жители каза: „Това месо е табу за Вас.“ Попитах какво е и той каза: „Маконо“. Това е местната дума за ръка. Група местни жители минали сутринта през лагера след моето излизане на лов и нашите момчета, понеже нямали месо им дали малко сол за една човешка ръка, която минаващите носели със себе си като част от своите провизии. Като чух това, отказах се от втората чиния.
Въпреки тези недостатъци много харесах местните жители на Северно Конго. Добродушни са по природа, лесно можеш да ги ръководиш и когато ги оставиш сами да се грижат за себе си, не са претенциозни за хранене. Моята опитност ми показа, че дивите племена рядко са опасни. Опасен местен жител е този, който е израсъл в града. Забелязал съм също, че диво животно, отгледано в плен, е по-опасно от животните, които срещаш в джунглите. Местните жители, които срещахме, нямаха желание да правят зло на никого освен на бирниците и прекарваха голяма част от времето си, като се мъчеха да ги убият с магии. Разбира се, магиите нямаха никакъв успех, защото в противен случай нямаше да остане нито един бирник в областта.
Когато д-р Акройд завърши работата си, напуснахме гората Итури. Пътувахме североизточно до Касении, на западния бряг на езерото Алберт. Оттам взехме параход през езерото до Бутиаба на източния бряг. Тук се разделихме. Д-р Акройд и аз се завърнахме в Найроби, а Безеденхут замина по своя работа. Безеденхут беше един от най-необикновените хора, които срещнах в Африка. Беше интелигентен и безскрупулен и можеше да достигне голяма власт, ако се беше насочил към нея. Но той не можеше да бъде щастлив, ако трябваше дълго да отсъствува от своите джунгли и пигмеи. Безеденхут ми разказа, че веднъж бил водач на някакъв граф и графиня през гората Итури. Графинята лудо се влюбила в него. Една вечер тя се промъкнала при Безеденхут и го замолила да избягат двамата. „Ще можем да прекарваме зимите в Ривиерата, а през лятото ще обикаляме различните столици на света“ — му казала тя. „Имам голямо състояние и нищо няма да ни липсва“. Безеденхут обмислил предложението, но на края отказал. „Какво щях да правя в Ривиерата?“ — ме запита той. „Там не може да се ходи на лов.“ Аз го разбрах Много добре.
Години след това разпитвах ловците, които се връщаха от Конго, дали са го видели, или са чули нещо за него. Никой не знаеше нищо. Очевидно беше изчезнал. Ако още е жив, сигурен съм, че е някъде в дебрите на Итури със своите любими пигмеи.
Големият лов на носорози в Макуени
Посвещавам тази глава на един лов, който без съмнение може да се сметне за най-големия лов на едри животни. Такъв лов не съм предприемал нито преди, нито след това, а смятам, че и друг не е предприемал подобен лов в живота си.
Ловът, за който става дума, беше предприет по повод спешното искане на племето уакамба до областния пълномощник по лова Джордж Браун. Племето искаше да се разчисти земя за допълнително заселване. През последните няколко десетилетия населението на племето уакамба се беше увеличило шест пъти, а носорозите, даже в населените области, се бяха развъдили страшно. Те унищожаваха посевите и нападаха колибите на местните жители. Хората не смееха да излизат навън след падането на нощта. Носорозите изобщо бяха станали истинска напаст.