Ако стрелците на племето уакамба имаха позволение да се разправят сами с носорозите, мястото щеше да се превърне в истински ад. Ранените носорози щяха да тичат навсякъде.
Трънливите храсталаци, в които се криеха животните, бяха много гъсти, а проникването в тях беше немислимо. Преследването на носорозите из непроходимия гъсталак изискваше голяма съобразителност и смелост. Научих много неща от самите носорози. Ухото играеше много по-голяма роля от краката. Тихото приближаване улесняваше успешния завършек. Преживях много разочарования. Вятърът и птиците (тези пернати предатели) издаваха присъствието ми. Резултатите често бяха обезсърчителни. За щастие обаче носорозите, също както и аз, често се объркваха много. Тогава съвсем случайно научих един прост начин за тяхното ловуване. Отивах колкото се може по-близо до животното, спирах се неподвижно и започвах да клатя тялото си в раменете, без да помръдвам краката си. Ако искате вярвайте, но носорозите, които винаги ме усещаха, не можеха да понасят тази игра и с голяма бързина се втурваха към мен, където аз ги очаквах с куршум. Това ме вълнуваше много силно.
Капитан Ритчи ме беше натоварил с тази задача, но преди да направи това, той дълго беше обмислял този лов. Разпален естественик, капитан Ритчи е направил повече от всеки друг за опазване на дивеча в Африка. Но тук изникваше друг проблем — мухата цеце. В областта Мачакос имаше два вида мухи цеце. Те са големи колкото едри конски мухи, а ухапването им напомня убождане с остра нагорещена игла. За щастие тези мухи не бяха заразени от смъртоносната сънна болест, която е така фатална за хората. Но те разнасяха вирус, от който умираха домашните животни, особено говедата. Дивите животни в областта имат естествен имунитет срещу отровата на мухите, но учените и до днес не са намерили серум, който да запазва домашните животни от тях.
Досега учените знаят само един начин за изтребване на тези опасни насекоми. Мухите цеце живеят в храсталаците. И като се унищожат храсталаците, мухите се лишават от своето място за размножаване. Но да унищожиш храсталаците първо трябва да изтребиш носорозите. Защото работниците не могат да направят нищо, докато има носорози в храстите.
Цели седем години капитан Ритчи беше изпитвал всички Средства за ограничаване носорозите в тази област. Никъде в Африка няма толкова много носорози, както в окръга Макуени в района Мачакос. Така че този лов обещаваше да бъде най-големият лов на носорози, който историята познава.
Често бях водил ловци-любители на лов за носорози, пък и аз самият бях убивал доста от тях. Разбрах обаче, че този лов ще бъде съвсем друго нещо. Има огромна разлика между отиването на лов за трофеи и организирането на преследване на животните в самите гъсталаци. Когато се ловува за трофеи, обикновено жертвите се убиват на полуоткрити места, където можеш да виждаш животните отдалеч и да си избереш кое ще застреляш. Ако животното се извърне и побегне в гората, ловецът не го преследва. Никой ловец не предприема преследване в джунглите, защото неминуемо ще се стигне до убиване на животни при самозащита и в такъв случай трофеите не са добри.
Дадоха ми като следотърсачи трима местни жители, които бяха прекарали по-голямата част от живота си в затвора за бракониерство. Единият от тях беше преминал четиридесетте години. Само за няколко минути разбрах, че той има голяма опитност за лов в джунглите и напълно разбира как да открива дивеча. Вторият беше малко по-млад от него и особено се гордееше със способността си ловко да се катери по дърветата — нещо, което беше много ценно за гъстите гори, където често се налагаше някой да се изкачва на високи дървета, за да проследява дивеча. „Няма значение дали дървото е обрасло с бодли, или е гладко като тръстика, бвана — гордо ме уверяваше той. — Аз мога да се изкача по него тъй, както вие вървите по пътя. Даже маймуните ме гледат със завист“. Третият човек беше почти младеж, но имаше голямо желание за работа. Макар че очевидно не беше така опитен като другите двама, струваше ми се, че той беше податлив на обучение.
И тримата бяха дошли доброволно на този лов, макар че знаеха за опасностите, които той криеше. Според местните изисквания те щяха да получат добро възнаграждение, но не бяха парите, които ги бяха накарали да дойдат. За пръв път в живота си те щяха да бъдат обучавани в стрелба с пушка и щяха да ми помагат, когато беше необходимо. Виждах как очите им блясваха и щастлива усмивка пробягваше по тъмните им лица, щом се заприказвахме за това щастливо събитие — стрелбата. Като мен тези хора бяха посветили живота си на лова. Дом, семейство, материални облаги и лична безопасност бяха второстепенни неща. За тях преследването на голямо животно в гората представляваше вълнение, което нямаше равно на себе си в живота.