Измина половин час. Изведнъж прокънтя развълнуван глас. Няколко пръста сочеха в една посока далеч в равнината. Известно време не можах да забележа нищо. След това съзрях някакъв предмет със сивкав цвят, който спокойно можеше да мине за част от гранитна скала, ако не се забелязваше, че от време на време се появява и изчезва, когато животното бавно вървеше между храстите.
По права линия носорогът не беше по-далеч от половин километър от нас. Вятърът беше благоприятен и аз бях уверен, че скоро ще стигнем до него. Взех един от следотърсачите с мен, а другият оставих на хълма, за да следи носорога отвисоко. Тръгнахме надолу в равнината. Скоро разбрах, че гледката от върха на хълма страшно ни е мамела и че храсталакът беше Много по-гъст, отколкото предполагах. След като изминахме само няколко метра, изобщо изгубихме хълма, от който току-що бяхме слезли. Когато извървяхме около половината път до мястото, на което бяхме видели носорога, попаднахме на леговището му. Следите бяха много очебиещи — стъпки на женския носорог и на малкото. Носорозите обикновено си намират специални места в най-гъстата част на горите, където си почиват през голямата горещина на деня. Наближаваше обяд и аз знаех, че животното скоро ще дойде до леговището си, затова реших да го издебнем тук.
Не бяхме чакали и половин час, когато моят помощник вдигна пръст и ми посочи нещо в храстите, после обърна пръста си и посочи нас. Минаха няколко минути и едва тогава видях женския носорог да върви към нас. Малкото подтичваше след майка си. Съсирената кръв от убитата жена се виждаше на носа на носорога, когато се отправи към леговището. Изведнъж животното спря. Малкото бавно се приближи до майка си и започна да суче. Вятърът беше утихнал, но майката някакси усети нашето присъствие и стана неспокойна. Тя се извърна към нас и започна да гледа с малките си очички. В далечината се чуваха виковете на местните жители и аз разбрах, че този шум я тревожеше. Готвеше се или да връхлети към нас, или да побегне. Трудно беше да се стреля срещу една майка, но нямах друг избор. Гръмнах и я убих. Тя се отпусна тежко на земята без всякакво усилие или болка, а малкото остана до нея. При изстрела туземците от хълма замлъкнаха, после се чуха възторжените им викове. След това хората се спуснаха надолу към долината, за да видят убитото животно.
Когато малкото чу, че тълпата приближава, то започна да блъска майка си, за да я накара да стане. Като видя, че тя не се помръдва, то смело се обърна с лице срещу хората. Нямаше никакво съмнение, че малкият носорог е много смел. Когато хората се приближиха до убитото животно, малкото се спускаше ту към едни, ту към други, като смяташе вероятно, че брани майка си. То не беше по-голямо от обикновено домашно прасе. Първият му рог току-що бе набъбнал, а зад него имаше оформен кръг за втория рог. Макар че малкото не можеше да нарани никого, туземците бягаха като зайци пред него. Моят помощник и аз се опитахме да го уловим, но това не беше лека работа. Започнах да мисля, че трудно ще можем да го хванем, без да го нараним. Тогава се приближиха двамата трапери. Методът им се оказа ефикасен, но беше непочтен. Единият от тях пропълзя отзад зад убитата майка и като присегна над тялото й, улови една цицка и започна примамливо да я размахва към малкото. Гладно и уморено, то не можа да устои на тази примамка, която толкова пъти му беше донасяла спокойствие и доволство. То се приближи, за да суче. Тогава ловецът ловко го хвана за лявото ухо. Другият ловец също дотича и улови малкото носорогче за другото ухо. То квичеше като прасенце, но момчетата скоро го завързаха добре.
От калъфите на пушките направихме носилка, сложихме малкото в нея и като я закачихме между два дълги пръта, го занесохме в лагера. Носеха го шестима местни жители, защото тежеше много. В лагера го завързахме под голямо сенчесто дърво и му дадохме да пие козе мляко от шише. Първите два дни то беше много нападателно, спускаше се към всеки, който се приближаваше към него. Издаваше застрашителни звуци — едно „пръф-пръф“, каквото издават големите носорози, като същевременно горната му устна трепереше и от нея излизаше въздух. На третия ден обаче за наша радост то започна да става по-кротко. Започна да ближе ръцете ни като малко теленце и ни блъскаше с главата си игриво като кученце, когато подскача около приятели. Често аз го хранех и то скоро започна да ме различава от другите.
Сприятели се също и с двамата трапери, които го бяха уловили. То тичаше след нас навсякъде из лагера, но щом идваха непознати хора, навеждаше надолу глава и с няколко звука „пръф-пръф“ се спускаше стремително напред като голям носорог.