След това носорогът се раздвижи. Като дойде на откритото място, забелязах, че е мъжки. Помощникът ми вдигна пушката си и се прицели внимателно. Стори ми се, че много се бави с изстрела. Постепенно мъжкият носорог премина през откритото място и главата, шията и раменете му се скриха в гъсталака. Помощникът ми беше чакал прекалено дълго, за да може да повали носорога с един изстрел. В друг случай бих спрял човека, но сега почаках да видя какво ще направи. Изведнъж той гръмна. Миг след това мъжкият носорог се обърна и полетя към нас. След него тичаше и женският. Помощникът ми гръмна втори път, но не улучи. Сега младото момче, което нетърпеливо беше чакало да му дойде редът да се прояви, вдигна автоматичната пушка, прицели се и дръпна спусъка. Не последва изстрел. Момчето дръпна отново и пак отново, но изстрел не се чу. В този момент, когато двете животни, насочени към нас, бяха само на дванадесетина метра, момчето отвори пушката си, обърна се към мен и като я държеше отворена, искаше да ми покаже, че патронът не беше излязъл и че това не беше по негова вина…
Само миг след това и двамата щяха да бъдат намушкани от носорозите. За щастие по-старият запази присъствие на духа и съобрази да се простре на земята, за да ми даде възможност да стрелям. Никога в живота си не бях стрелял толкова бързо. Повалих и двата носорога, единият с бърз ляв, другият с бърз десен изстрел. Двата носорога паднаха така, че главата на единия легна върху рамото на другия.
Когато разгледах пушката на младия си помощник, видях, че капсулата на патрона не беше силно ударена. Той не беше затиснал здраво дръжката на затвора на пушката, когато я беше напълнил. Като разбра грешката си, момчето започна да плаче. Той беше смел и добър ловец, но много бързаше да покаже какво знае.
Ловът ни беше прекъснат за няколко седмици поради настъпването на сезона на дъждовете. През това време бяхме много щастливи, че намерихме прекрасно място за лагер. Моята палатка беше опъната в една горичка под клоните на смокинови дървета. Тревата тук беше много свежа и зелена и наблизо течеше бистър поток, най-важното нещо за един лагер. Падналите пера наоколо показваха, че наблизо има токачки и франколини. Това ме зарадва много, защото означаваше малка промяна в храната ни. Хранителните ни припаси бяха започнали да намаляват и аз обсъждах менюто с моя главен готвач почти по същия начин, както една домакиня говори с готвачката си. Напоследък нашият разговор ставаше много монотонен:
Аз: Каква супа имаме за вечеря, Мулумбе?
Мулумбе: Супа от носорог, господарю.
Аз: А какво е второто ядене?
Мулумбе: Филе от носорог, господарю.
Аз: А утре?
Мулумбе: Сърце от носорог, господарю.
Независимо каква част от носорог ядях, винаги си представях как животното се спуска към нас и как ние го убиваме в момента, в който то брани родната си територия. Това, разбира се, още повече пречеше на храносмилането.
Беше много приятно да лежиш на леглото си в палатката и да слушаш как дъждът плющи отвън. Напомняше ми времето, когато бях в Шотландия и бурята от Солуей Фърт биеше яростно по покрива на бащината ми къща.
Когато дъждовете спряха, забелязах, че те бяха променили околността значително, и то не в наша полза. Появиха се многобройни насекоми, като че ли всяка капка дъжд се беше превърнала в летяща мравка или комар. Бръмбари, които приличаха на суджучета, непрекъснато бръмчаха около фенера и тежко падаха в супата ми. Скорпиони, стоножки и грамадни космати паяци се срещаха навсякъде. Водата ги беше прогонила от дупките им.
Дъждовете бяха направили и лова по-труден. Храстите се събудиха за нов живот и се облякоха в зеленина. Това много намаляваше видимостта. Огромни храсталаци от бодлива коприва избуяха високо. Стъблата на копривата понякога стигаха до два сантиметра в диаметър. Даже слоновете се пазеха от нея. Разказаха ми няколко случая, когато коне, лежали върху тази ужасна коприва, умирали след това. От гледна точка на ловеца дъждовете бяха допринесли само в едно отношение — бяха направили почвата по-мека и това даваше възможност на хората да се движат по-безшумно.
Поради гореизброените пречки работата вървеше по-бавно. До този момент бяхме убили 137 носорога. Понеже животните намаляха, тези, които бяха останали, станаха много бдителни. Местните жители много ни помогнаха. Те излизаха да търсят носорозите и когато забележеха някой, изпращаха бегач да ни предизвести къде го бяха забелязали. Ние чакахме в лагера.