Не можех да спра палещите лъчи на слънцето или да накарам земята да даде по-добра реколта. Не можех да предпазя хората от смъртта или да накарам боговете да говорят.
Но бях царица и можех да я защитя. Не... повече от това.
Семето, което вече бе посято в мен, покълна: щях да издигна нивото на познание в Сава – не само за да оставя това като свое наследство, а и защото така щях да облагодетелствам и най-бедните хора. Един ден жените като Шара щяха да изпитват единствено гордост в присъствието на който и да е чужд пратеник и щяха да се чувстват по-висши от него, защото живеят в царство, в което мъдростта е равна на неговото богатство.
Пуснах я, обзета от тази мисъл. Шара също изглеждаше като различна жена, когато ми позволи да сложа наметало върху роклята й, аметистова гривна на ръката й и пръстени с яспис на пръстите й.
— Ти също си всичко, което имам, господарке моя – каза тя и аз си помислих, че в момента Шара прилича на истинска царица.
Тази нощ, когато вратите се отвориха пред мен и музиката на флейти и дайрета достигна до ушите ми, аз пристъпих в залата, където се намираха най-богатите търговци на Сава, дошли да впечатлят новата царица с историите за своите далечни пътувания и за керваните си с екзотични стоки. Но определено бях успяла да ги зашеметя. Веднага забелязах как се оглеждаха във всички посоки. Очите им се местеха, сякаш следяха полета на ято птици, от едно чудо към друго.
Опитах се да видя грандиозната гледка през очите им: фенерите, внесени от далечните земи на коприната, блеснали от тавана като сто далечни слънца, алабастровите светилници във формата на миниатюрни къщи, подредени по стъпалата към подиума, хвърлящи светлина от издълбаните в тях прозорци върху гигантския сребърен диск зад престола ми, който блестеше като оранжевата пълна луна по време на есенното равноденствие.
В средата на залата се простираше дълга ниска трапеза, инкрустирана с лапис лазули и отрупана със сребърни кани за вино и чаши, украсени с тюркоаз. Жасмин и бели рози се виеха по внушителните колони в залата, които приличаха на окичени с уханни бели облаци стълбове.
На отсрещния край на залата музиканти с различни инструменти сияеха като богове – всичко по тях светеше, от позлатата по туниките до кожите им. Дори дългата коса на мъжа, който свиреше на арфа, блестеше на светлината.
Бял пушек от най-чистия тамян се издигаше от големите бронзови кандила, изковани във формата на ибекси и бикове. Той излизаше от ноздрите им като дъх, сякаш, идолите на Алмака бяха оживели.
Вдигнах поглед към фенерите, подредени като съзвездията на вечерното небе – Сестрите звездици висяха отгоре във вечната нощ. Проблясваше и Ловецът. А ето я и Кучешката звезда, по-голяма от останалите.
Алабастровата зала наистина се бе превърнала в чудо.
Не пропуснах и смаяните погледи на царедворците, когато влязох: от ушите ми висяха сребърни обици, толкова фини филиграни, че блестяха като капки дъжд; златни люспи се спускаха от пояса ми чак до коленете, а очите на двеста паунови пера се взираха от подгъва на роклята ми.
За тази среща бях оставила короната си във формата на полумесец и бях предпочела много по-великолепна украса: сребърен ибекс с очи от искрящи гигантски рубини и полумесец на фона на слънчевия диск, окачен между изящните му рога.
Забулената Шара предизвика почтителни поклони от страна на хората, които не бяха сигурни дали тя не е някаква гостуваща царска особа. Дори жените, които се грижеха за покоите ми, бяха нагласени в скъпи цветни рокли, накичени с яспис и египетски фаянсови* накити по шиите и китките.
[*Глазирана кварцова керамика с тюркоазен цвят – в Древен Египет е била обичаен материал, от който се изготвяли различни предмети (от мъниста до религиозни артефакти). – Б. пр.]
Едва ли някой от присъстващите бе виждал толкова екзотичен евнух като Яфуш, с дебелите златни ленти по ръцете му.
Двайсет стражи ограждаха подиума, облечени в индиговосини елеци, сребърният полумесец на Алмака висеше над гръдта им и блестеше от дръжките на мечовете им.
Отвъд залата, зад решетката на външния двор, надничаха очите на стотици хора, дошли да зърнат зрелището, да получат храна – фурми и агнешко, и да станат свидетели на истории, които да разказват, когато се върнат в своите племена. От мястото си вече виждах слугите си, които обикаляха сред гостите с големи подноси с хляб, смокини и сладкиши.
Когато се качих на подиума, момиче, облечено в сребриста роба и с диадема във формата на звезда, блестяща на челото му, ми подаде бокал.