— Независимо от това, когато разказвам за теб, царице моя, ще бъда обвинен, че преувеличавам – също както ти ме обвини, когато разказвах за Соломон. Но защо искаш светът да чуе за чудесата на Сава? Едва ли е само за да се похвалиш с тях.
— Прав си. Но все пак ние трябва да се хвалим. Искам да примамя най-почитаните мъдреци и умели занаятчии в света да дойдат в столицата ми. Копнея за деня, в който майсторите на бронз и строителите от Финикия, астрономите от Вавилон и тъкачите, владеещи тайната на коприната, от най-далечния изток ще дойдат в Сава заради нашите богатства, защото знаят, че техните умения ще бъдат богато възнаградени тук.
Той си пое бавно дъх.
— Ах, сега разбирам. И така, аз ще се постарая името на Сава да се произнася с благоговение, да навява мистерия и удивление, а името на нейната царица да звучи като на богиня.
Засмях се, този път не горчиво и престорено.
— Предполагам, че скоро ще получиш много подаръци от Египет, след като дъждовете спрат – каза Тамрин, като ме наблюдаваше. Очите му се плъзгаха по воала ми.
— Златните дни на Египет отдавна отминаха – казах аз.
— Но неговите либийски наемници стават по-могъщи от ден на ден. Египет загуби Нубия, но скоро ще се превърне в ново, по-войнствено царство.
— Винаги сме имали добри отношения с Египет. Но сега жреците управляват там. Ще изпратим подаръци за храмовете в Тива.
— Както кажеш, царице моя. Но тези жестове ще струват скъпо.
— Да, а ти ще се облагодетелстваш от тях. Ще те направя богат – по-богат, отколкото си сега – казах аз. Само човек с имане, който нямаше какво да доказва, можеше да се облича по такъв скромен начин и да се държи толкова непринудено. – Но сега ми кажи: на кои богове служи този цар Соломон?
— На бога на неговите предци.
— Кой е той?
— Те го наричат „Бога, който е“, „вечно Съществуващия“.
Повдигнах въпросително вежди.
— Какво е името на бога?
— Той е бог с непроизносимо име. Богът, който вярват, че е над всички богове.
— Със сигурност този цар е обречен на неуспех! – засмях се аз. – Не знае ли, че това вече е правено в Египет, когато Ехнатон провъзгласи култа към Атон – бог, който поне имаше име! – и се провали с гръм и трясък. Ехнатон, който е обявен за „враг“ в летописите на собствената си страна!
Преди години бях чела истории за изоставените години наред след смъртта на Ехнатон храмове и за чумата, върлувала сред народа му. Нищо чудно, че толкова го мразеха, след като бе разгневил така боговете.
— Какъв е символът на този неописуем бог? Носиш ли някакъв негов идол?
Тамрин се поколеба.
— Богът им няма символ. Той няма идоли.
Избухнах в още по-силен смях.
— Бог, който не може да бъде назован или видян.
— Техният закон забранява изобразяването на боговете – включително на техния собствен.
— Що за атеизъм? Та те унищожават името и лицето на божествата!
— Уверявам те, царице, техните жреци са набожни – каза той мрачно, – макар че царските съпруги практикуват своите си култове по високите капища, които царят им е издигнал извън града.
Свих рамене.
— Той няма да оцелее дълго на този свят.
— Както кажеш – сведе глава Тамрин. – Но докато все още е сред нас, какви дарове да наредя да бъдат подготвени за него, за да ги отнеса с моя керван, когато потеглим на път?
Погледнах го категорично.
— Никакви.
Веждите му се повдигнаха.
— Натоварете обичайните количества стока, но само от най-високо качество. Сава държи монопола върху търговията с подправки. Ако той иска стоки от Пунт или Хидуш, пък и дори от Далечния изток, трябва да мине през нас. Ако му трябва най-висококачественият тамян, трябва да мине през нас. Аз съм новата царица, с която трябва да се съобразява. Той е този, който може да ми изпрати подаръци...
Тамрин се поколеба.
— Както кажеш, господарке. А какво послание трябва да отнеса на царя търговец?
— Само твоите истории... и цените на стоките ни.
— А когато отида в Йерусалим и разкажа историите за Сава и великолепието на царицата й на този цар, търсещ мирни и печеливши съюзи... какво да му отвърна, когато той предложи брак, за да сключи съюз със Сава?
— Че нямам дъщеря за него.
— Исках да кажа, царице моя, когато предложи на теб?
Погледнах го право в очите.
— Аз съм господарка на моята страна. Не съм принцеса, която да бъде пратена в нечий харем.
— Нека да царуваш сто години – каза търговецът и сведе глава.
Когато той напусна, свалих воала си и отпих дълга глътка от бокала си.
Не пропуснах изпитателния поглед на Шара.
— Знам какво си мислиш – казах по-късно, когато ме събличаше в стаята ми, а дъщерите на благородниците, които се грижеха за покоите ми, бяха отпратени по леглата си.