— Кажи ми, че не си забелязала колко е красив... и как те гледа.
— Може и да съм забелязала.
Тя се засмя и аз изпитах благодарност за този нежен звук.
Тази нощ, след като Шара заспа и ритъмът на дъха й наподобяваше вълните, заливащи брега и отдръпващи се от него, отново се замислих за тънките пръсти на Тамрин и стегнатите му предмишници, за начина, по който горната му устна се разтваряше, когато той се усмихваше.
Но аз не се нуждаех от любовник, а от опитен съюзник. От някого, който щеше да бъде моите очи и уши по света. И уста.
Красива уста, трябваше да призная.
Тамрин се върна след три седмици, за да се сбогува с мен в храма на първия ден от нарастващата луна – време, подходящо за нови начинания и пътувания. Този път носеше бронзов амулет, изписан за защита – амулета на търговците. Жрица – женското въплъщение на лунния цикъл на Алмака – напяваше химн, докато послушникът на Асм събираше кръвта на ибекса в купата пред свещения кладенец. Младата девица, поставена в храма по моя заповед, се олюля, когато коленичи, без съмнение под влиянието на татуловия чай на Асм.
— Лъвът ще изреве – каза тя, после го повтори. Асм не го разтълкува. Поличбата бе единствено за търговеца; той сам трябваше да разчете нейното значение, ако наистина имаше такова.
Когато поставих ръце над търговеца за благословия, момичето вдигна поглед към мен и изкрещя, закривайки очи. Не й обърнах внимание, защото знаех, че не е на себе си, вниманието ми бе съсредоточено единствено върху Тамрин – този мъж, на когото поверявах толкова много, и на чието пътуване, както осъзнах с изумление, завиждах.
Той също ме погледна, но сякаш не бях жена или царица, а нещо друго.
И аз почувствах, че разстоянието между нас става все по-голямо, както през нощта, когато бях разстроила Асм с въпросите си, когато мислите ми се лутаха в отчаяно дирене на отговори и още не бяха отразени в очите му.
Потопих пръсти в купата.
— Върни се жив и здрав бързо при мен следващата година – казах, като нарисувах обърнат полумесец на челото му.
Той се наведе напред и целуна каишката на сандала ми.
Тръгна си миг по-късно, яздейки, за да се присъедини към кервана си от триста камили и също толкова на брой мъже.
Зимата дойде и аз забравих за царя на израилтяните.
ОСМА ГЛАВА
Благославях брачни съюзи. Опрощавах прегрешенията на преследвани, потърсили убежище в храма, и определях молитвите, които те трябваше да произнесат на гробовете на мъртвите си роднини в знак на покаяние. Решавах съдебни спорове като този за племето, което бе откраднало камили от съседите си, и за жена, която се бе омъжила за двама братя, после се бе развела с единия от тях, но не бе получила обратно половината зестра. Както и за мъжа, който не можеше да даде на жена си деца и затова бе поканил в дома си странник, после го бе оставил насаме с жена си, а на другата година непознатият се бе върнал и бе предявил претенции към детето, което се бе родило.
— Под чия шатра е било заченато детето? – попитах аз.
— Под моята – отвърна съпругът.
— Значи, това е твоето дете, а всеки път, когато този мъж посети дома ти, ще го приемаш като свой брат.
Бях на двайсет години и напълно осъзнавах, че съветниците ми са обсебени от мисълта за мой наследник. Бях получила предложения за брак от всички могъщи родове в Сава, включително и от братовчед ми Ниман.
Отказах на всички.
Уахабил непрестанно ми натякваше.
— Ако не се омъжиш, за да укрепиш връзките с някое племе – каза ми той една вечер, – вземи си мъж измежду жреците. Още по-добре, ако са двама или дори повече. Нека самият Алмака те дари с дете. Като в старите времена, когато цариците са раждали синове на боговете. Направи го в името на царството, умолявам те, или след смъртта ти ще избухне война.
Въпреки че имаше множество жреци и жрици, които имаха и такива задължения, което бе част от традициите на народа ни, не знаех как да му кажа, че през двете години, в които бях делила легло с Макар, така и не бях заченала. Че по грубия начин, по който ме бе насилил година преди да дойде цикълът ми, Садик вероятно бе увредил способността ми да имам деца. Не знаех дали това бе истинската причина, но не можех да понеса унижението да изрека подозренията си пред него или пред когото и да е друг.
— Ще обмисля идеята – отвърнах аз, макар да ми се искаше да му обещая нещо повече, пък било и само за да го успокоя.
Вечерта попитах Яфуш, докато той вървеше една крачка зад мен в градината:
— Това ли е да си евнух? Да не си спомням дори допира на мъжа, за когото съм копняла?