[*Дълго време повечето древни народи са плавали по море само с т.нар. каботажно плаване – на такова разстояние в морето, че да се вижда брегът. Финикийците са имали уменията и инструментите, за да плават и навътре в морето. – Б. пр.]
Какво щеше да си помисли царят за моето мълчание, след като бе поискал изрично още думи от мен? И колко ли немощна щеше да изглежда Сава в очите му, след като бе станала жертва на такава обикновена чума – нима нямаше да реши, че боговете са оттеглили благоволението си?
И всичко това – след като бях заявила дръзко, че те са благосклонни към Сава така, както към никой друг народ по земята!
Какво ли щеше да си помисли не само за мълчанието ми, но и за липсата на моя търговец през пролетта? Дотогава новият финикийски цар ще е имал достатъчно време да възобнови връзките си с израилтянския владетел и а доколкото знаех, флотът на Соломон бе почти готов и подготвен да отплава до края на света.
А аз бях неспособна да замина или да пратя дори един човек при него!
Бях направила толкова големи обещания, подведена от виденията си – не само за мен, но и за народа ми.
Бях се осмелила да се надявам, което е най-големият грях.
Кажи ми. Мислиш ли, че твоите богове те познават така добре, както те познавам аз, мъжът, чието лице никога не си виждала?
Тази нощ се запътих към овощните градини, стъпалата ми пареха под мен, докато тичах като стрела напред. По-бързо, по-бързо – дори Яфуш едва ме настигаше. Когато бях извън полезрението и на последния дворцов страж, вдигнах глава и изкрещях към небесата.
— Какво искаш от мен? – беснеех аз. – Къде си, че обърна гръб на най-вярната ти любима? Чия кръв искаш, която още не съм ти дала? Нима има и капчица надежда, която да не си ми отнел? Какво повече искаш? Говори! Говори и ние ще изпълним желанието ти!
Но луната оставаше безмълвна, голите клони на плодните дръвчета се издигаха като черни мълнии пред лика й.
Последвалите месеци бяха най-дългите в живота ми. Бродех из коридорите на двореца и покрай опустошените плетове в градината през деня, стоях дълги часове будна до прозореца нощем, а в главата ми се гонеха думите на стотиците написани и прочетени единствено в ума ми писма.
Пролетта дойде с проливни дъждове и земеделците добиха реколта, двойно по-голяма от обичайното. Извадих отново свитъка, който тъй дълго бях избягвала, макар да го бях изчитала в съзнанието си поне хиляда пъти.
Как ме измъчваш с думите си – също както и с мълчанието си.
Как ме подлагаш на изпитания! Как ме радваш и гневиш едновременно!
О, как ме караш да чакам!
Думите ми към него криеха високомерно предизвикателство и подкана и макар той да твърдеше, че е едновременно и изкушен, и разгневен, знаех, че има едно нещо, което не можеше да понесе: мълчанието. Нямаше значение, че от жегата на лятото ни делеше само месец; той не бе човек, който би приел нечий отказ. Никога нямаше да прости, че се бе унизил да настоява за отговор от мен и не бе получил нищо. А аз не можех да си позволя да водя кореспонденция, която по моя вина да стане причина царят да изстине към мен.
Най-накрая взех пергамент и мастило и седнах на писалището. Но след толкова време и толкова много разговори, които бяха водила наум със себе си, имах чувството, че съм разговаряла с него месеци наред. Бях изгубила трезвата си преценка.
Господарката Загадка казва: поглъщам думите с милион уста. И съм погълната на една хапка. Няма цар, който да ми е равен.
Коя съм аз?
Аз съм сама. Никой не чува тези думи. Аз съм просто жена, която си говори сама.
Царицата казва на царя: моят бог ли бе този, който открадна плодовете на Сава... или твоят от ревност затвори коридора помежду ни? По един или по друг начин ние трябва да ги омилостивим, за да мога да ти пратя посланиците с многото слова, за които копнееш. Затова обърни се с ласкави думи към твоя бог като към любима, понеже аз не мога да го сторя. Нека той смекчи безсмъртното си сърце, както и завистливата си непоколебимост.
Аз ти казах: „Ще изпратя Сава при теб“. Но слънцето няма да изгрее от юг още една година. И така, боговете ме превърнаха в лъжкиня, освен ако двамата не приемем, че тези месеци са просто дни, които ще минат като сън, и когато се събудиш, Сава ще стои пред стените на града ти като луната пред лицето на слънцето. Не като затъмнението, което открадна Хирам от Финикия, а като онова, което известява спирането на света, когато времето забравя за себе си и ибексът се храни спокойно нощем, а лъвът ловува денем.