Омръзнали са ти музиката и златото, и пиршествата. Тогава ще се престорим, че няма празници и златото не съществува. Но музика трябва да има. Ти ще свириш на флейта, направена от тръстика, а аз ще пляскам с ръце.
Ти не си цар и аз не съм царица. Няма дворци. Има само една градина и главите ни са увенчани с корони от цветя...
До деня, в който отново трябва да се наметнеш с плаща на мъдростта, а аз да се покрия с огнения си воал.
Аз съм Билкис.
Отпуснах глава на ръцете си и заплаках. След известно време запечатах свитъка. Този път нямаше умни подаръци, само тези думи – безхитростни като на девица, загърнала се с белите чаршафи.
Това лято полетата избуяха под горещото слънце. Но аз бях разсеяна и напрегната, търсех път с нарастващо нетърпение за моята малка група от пустинни вълци, тези мистериозни обитатели на безмилостните пясъци, които се застояваха на служба при мен колкото да спечелят камила или няколко делви, преди да изчезнат отново сред дюните. Най-накрая ги изпратих с моя свитък към Габан, където към тях щяха да се присъединят двама от мъжете на Тамрин, които да ги поведат по-нататък.
Реколтата беше богата – повече, отколкото в предишните години, а аз вече бях изминала мислено пътя на север и обратно десет, дванайсет, двайсет пъти...
— Царице моя, слушаш ли ме? – попита Уахабил. Беше дошъл да разговаряме за скакалците и за подпалването на земята, в която бяха останали безброй от техните яйца. – Тревожа се за теб, защото си разсеяна заради този цар, който те предизвиква толкова.
Шара вече бе изразила притеснението си от това, че слабеех и бузите ми бяха изгубили руменината си. Но какво друго можеше да ми се случи – затворена в двореца, отрупана с доклади за реколтата и въпроси дали скакалците щяха да се излюпят отново и в какви мащаби, особено след вестите, че е бил видян огромен брой от тях да се чифтосват сред стръковете на просото!
През есента Тамрин дойде в двореца.
— Вълците ми? – попитах аз.
Той се изправи и повдигна вежди. Без тежкото пътуване, което сякаш правеше жилите на ръцете и шията му все по-изпъкнали с всеки изминал път, той изглеждаше все по-обигран в маниерите си. Но трескавостта в погледа му го издаваше. След като за мен тази година се бе сторила като истинско мъчение, колко ли страдаше той, този номад сред номадите?
— Приветствам те като моя царица, а ти ми казваш „Вълците ми?“. – Гласът му бе като затоплен мед, когато се разсмя на поздрава ми, но знаех, че смехът му не идва от сърцето.
— Прости ми. Добре дошъл. А сега... има ли вести от вълците ми? – усмихнах се невинно аз.
— Уви, не – поклати той глава и се втренчи през прозорците, чиито капаци бяха отворени, за да пуснат в стаята прохладата на ранната вечер. Той също нямаше търпение да чуе вест от своите хора или от самия цар. – Прекалено е рано за завръщането им. Кой знае колко време ще ги държи царят при себе си и дали въобще ще ги приеме?
Не бях мислила за тази възможност. Обзе ме нова тревога.
— Изненадах се, че ти не ги съпроводи лично – рекох аз.
Той закрачи нервно, прокарвайки пръсти през пуснатата си коса.
— О, как за малко да се пусна след тях! – каза накрая през стиснати зъби. – И щях да го направя, ако не трябваше да преговарям за закупуването на фураж за камилите и да върша други дела, затворен в града като един от министрите на царицата! – избухна той и веднага се вцепени. – Прости ми.
Махнах с ръка, че му прощавам.
И на мен ми бе омръзнало това чакане. Бяха ми дотегнали много неща. Повтарях си, че времето ми тук не е загубено, въпреки че думите от писмата на Соломон ме преследваха като подгъва на роклята ми. Как бях допуснала цар от другия край на света да има такава власт върху всяка моя мисъл? Защо той имаше такова влияние и върху мен, и върху Тамрин?
— Защо си дошъл, щом нямаш вести? – попитах, присвивайки очи.
— Не знам защо дойдох – отвърна той тихо. – Тази последна година нанесе много щети на племето ми, както и на цяла Сава, разбира се. Реших, че ако царицата ме приеме, поне няма да гледам само камилите си и лицата на едни и същи хора, на моите роднини и роби, които не спират да се взират в мен и в очите им се чете един и същи въпрос – поклати той глава. – Но паметта ми ме е подвела.