— Как така?
Той повдигна глава.
— Забравих, че когато царицата ме приема насаме, тя вече не носи своя воал. И аз винаги си тръгвам по-разсеян, отколкото когато съм дошъл.
Навън оранжевата луна се бе издигнала високо над перваза на прозореца.
— Нямаш ли съпруга, Тамрин?
През цялото това време никога не попитах това и въпреки че бях отказала предложение за брак от племето му, то не бе отправено от негово име.
— Не – седна той на мястото си с тъжна усмивка. – Нито ще имам. Никоя жена не иска да бъде на второ място в сърцето на мъжа си.
— Бракът не е само за любов – казах аз.
— Така е. Но всяка жена – дори царицата, мисля – иска да бъде обичана, и то най-много от всички. Мога да направя жена си доволна. Но не бих могъл да я направя щастлива. И в крайна сметка щях да намразя нейното покорно изпълнение на съпружеския дълг – дори да е само защото ще знам, че е отражение на моята досада.
Не го бях чувала да говори толкова откровено.
— Първата ти любов е дадена... на кого? – попитах аз.
— Не е дадена, а отнета от мен.
Погледнах встрани.
— Не – каза той тихо. – Не си мисли, че говоря за моята царица, която, да, аз обичам. Но нямах това предвид.
Сега вече можех да го погледна.
— Кой ти е отнел любовта?
Той поклати глава, потънал в мислите си.
— Боговете на въздуха и слънцето – каза накрая с безпомощен смях. – На пътищата, пясъците, оазисите... които ме прогониха далеч, в Израил, Дамаск и Тир. В дворовете на царе и после обратно в Габан, за който копнея до болка, а после възненавиждам в мига, в който се завръщам там. Същото е с пясъците и шатрите в оазисите, за които жадувам и същевременно нямам търпение да напусна. Никъде другаде не съм в покой, освен в пространството между тук и там. – Повдигна очи към мен. – И все пак се върнах при теб, неспособен да се спра, знаейки, че ще си тръгна. Защото ти имам доверие, че ще ми кажеш „Върви!“. Знам, че можеш да ми заповядаш да остана и аз ще ти се подчиня, но само защото ще ме принудиш да го сторя.
Макар да ми се струваше невъзможно, страданието правеше дивите му очи още по-красиви.
— Яфуш – казах аз, без да извръщам очи от Тамрин.
Без да каже и дума, евнухът се надигна и тихо затвори вратата зад себе си.
Тамрин остана неподвижен.
Поколебах се за миг, мислейки за писмата на царя. За тяхното бреме като тегнещо над мен заклинание. И за царя, който със сигурност не лежеше сам в леглото си през всичките тези нощи, макар да твърдеше, че душата му се измъчва.
— Няма да те принуждавам да останеш – прошепнах аз. За частица от мига Тамрин премина краткото разстояние, което ни делеше, голата му ръка ме притегли към него, докато устата му се сливаше с моята.
Бях забравила какъв е мирисът на мъжката кожа, топлия мускусен аромат. Той ухаеше на сандалово дърво и масло.
Тамрин се появи в Мариб още два пъти, преди есенните дъждове да свършат.
И тогава пустинните вълци се завърнаха.
Ти изпрати не посланици, а вълци, но аз отворих портите си за тях. Дадох им такива дарове за пътуването им под безмилостното слънце, че да могат да ги пренесат на животните, които яздят. И тъй, вече знам, че ти командваш тази любопитна птица папуняк – твоя търговец, и вълците от самото сърце на пустинята, и духовете, чрез които ги изпращаш тук. Но не си въобразявай, че можеш да командваш един цар.
Скрих сълзите си от тях. Как успяваш да се добереш до сърцето ми с една простичка история за градина, без да ме нараниш, да пролееш кръвта ми? Това не бяха моите сълзи, а твоите, защото ти си моята Загадка, а аз съм твоето Огледало.
И все пак аз съм този, погълнатият на една хапка, а ти си скакалецът, гибелта на враговете на Израил. Тогава... ти мой враг ли си?
Само демоните ни съблазняват с такива сладостни думи. Само демоните могат да ни разсеят толкова, използвайки тайния копнеж на един мъж срещу него.
Как успя да ме накараш да мисля за теб и погълна изцяло мислите ми!
Но в мига, в който казвам: „Няма да допусна да бъда объркан“, защото смятам, че си високомерна, ти ставаш нежна и меланхолична. И аз трябва да стана на свой ред нежен, особено след като ме караш да се разплача заради твоята самота, която е равна на моята.
Сега си сърдита, защото те разгадах. Доволна ли си от това, че объркваш ума ми? Разбира се, че си. Ти си Жена.
Внимавай, Билкис – колко пъти прошепнах името ти? – защото много жени са си играли с чувствата на царете, но малцина от тях са имали добра съдба.
Но ти си поиграй с моите чувства, макар да ти казвам да внимаваш. Моля те. Нека се преструваме още малко.