Не бях виждала Тамрин в такава светлина. Някога ми бе направил впечатление на раболепен царски служител, но сега бе напълно различен. Изтънченият и обигран придворен бе изчезнал. Беше се превърнал в Повелителя на кервана – в един миг крещеше заповеди, в следващия се съветваше с надзирателите си, а след това препускаше напред, за да огледа фуража, да провери лично близкия кладенец, в който преди две години е имало хубава вода. Понякога запяваше и надзирателите се присъединяваха към него, последваха ги намиращите се в съседство мъже и постепенно целият керван се огласяше от общата песен.
През първите дни от пътуването умът ми препускаше бясно като подплашено конче, напрежението от припряната подготовка от последните седмици не намираше отдушник в еднообразието на пътя. Това не бе отчаяният поход на една царица към трона й, прекосяваща долини и хълмове, събираща войска около себе си като стичащите се води в някога пресъхнала уади, а бавно напредване през пустинята – като сянка, която плавно се издължава с течение на деня.
Започнах да разбирам защо пустинните вълци, които яздеха, коленичили на седлата си, разказваха толкова много истории и спореха яростно и за най-дребните неща, за да минава времето. С изключение на няколко скъсани повода, наранени животни или болни спътници, нищо не нарушаваше монотонността на земята пред нас и зад нас.
Въпреки че бяхме заобиколени от хаоса на стотици души, керванът караше човек да се почувства сам; нямаше уединение, но можеше да викаш непрекъснато или да се отдадеш на мислите си. В продължение на три дни нито дума не излезе от устата на Яфуш и дори Халхариб и Ниман изглеждаха необичайно замислени, въпреки че разговаряха помежду си или със своите хора.
Почти всеки ден по няколко души от близките селища идваха да похапнат край огньовете ни и да разпитат какво се случва в столицата и по света. Питаха и защо има толкова много камили – повече от обикновено. Да не би Сава да отива на война? Кой бог или царство ни заплашва? А да не би царицата най-накрая да е решила да сключи брак, дано Уад, Саин, Шамс и Алмака да са я вразумили...
— Защо толкова ви е грижа дали царицата ще се омъжи? – попитах, все така забулена, една вечер възрастния мъж, облечен само с препаска на бедрата, който бе дошъл да поседне край огъня на моето семейство, състоящо се от Халхариб и неговия „роб“, Яфуш, моите слугини, Тамрин и мен.
— Душите на жените се лутат, ако те не са омъжени – отвърна той с немощен глас. На светлината на огъня виждах, че едното му око сълзи. – И тогава те вече не се владеят напълно, а са отворени за чужди духове, които влизат в тях. С възрастта това ги побърква и те полудяват.
Засмях се гръмко.
— Наистина ли, вярваш ли в това?
— Разбира се. Навсякъде има доказателства. И без това се променят достатъчно, когато са под влиянието на луната. Не, не е добре за жената да не е омъжена.
— По същия начин ли влияе безбрачието и на мъжете?
— О, не – каза той и поклати глава. – Никак даже. Ако един мъж няма жена, той става по-настървен и понякога по-гневлив, може да проявява насилие. Но само ако е млад.
— А ако е стар?
— Ако е стар и няма жена, това означава, че е гладен – усмихна се старецът и показа единствените си три зъба, останали в устата му.
Пътувах под прикритие – като обикновена жена, и това ми даваше възможност да наблюдавам, макар и само от разстояние, как жителите на оазисите общуваха с Тамрин, как се пазаряха с него за цената на фуража, за наемането на роби, които да напоят многобройните ни камили. Как се смееха и го потупваха по гърба, след като цената бе уговорена.
Тамрин внимаваше да не спира погледа си върху мен, да не ми обръща никакво внимание. Само аз забелязвах как идва да провери коланите, с които бе прикачен паланкинът с моите слугини, преди да тръгнем сутрин, а понякога и по обед. Как подава купата си на някое от момичетата, като че ли те наистина бяха робини на Халхариб, както твърдяхме, но никога и на мен.
В Нашшан хората на Тамрин занесоха вързоп с тамян и няколко златни предмета в новопостроения храм. По закон никоя камила не можеше да продължи пътя си, ако не се платеше десятък на храма в оазиса.
Таксите навсякъде бяха едни и същи – с тях се уреждаха ритуалните тържества в Сава и строежите на публичните сгради. Мъжете се върнаха няколко часа по-късно, водейки цяла редица вързани една зад друга кози. Същата нощ заколихме няколко от тях, което привлече гости – направо на тълпи – край огньовете ни, включително и мъжа, който ни бе продал козите. Бяхме задължени да споделим с тях хляба, месото и супата, приготвена в животинските стомаси, предварително заровени под въглените в огнищата.