Когато ни оставаха три дни път от Бака, един от пустинните вълци – любимецът ми сред тях, млад мъж на име Абгаир, който притежаваше смайващата дарба да разпознава безпогрешно коя камила на кое племе принадлежи – дойде вечерта край нашия огън с уловените джербоа* и приседна, за да ги одере на място.
[*Вид пустинен гризач, подобен на мишка, но с дълги уши. – Б. пр.]
— Хубав нож – отбелязах аз, докато го наблюдавах.
— Царят ми го даде – каза той, очевидно горд с притежанието си, но явно не го смяташе за нещо свещено, щом го използваше по предназначение.
— Кой цар? – попитах през воала си. При тези думи той спря с работата си и ме погледна така, сякаш бях умопобъркана.
— Онзи, при когото ме изпрати, господарке.
Въздъхнах и най-накрая махнах шала от главата си.
Насреща ми Шара направи същото и ме дари с леката си усмивка, която не бях виждала денем от почти два месеца.
— Как позна, че съм аз? – попитах, при което Абгаир наклони глава, сякаш казваше: „Наистина ли ме питаш това?“. Разсмях се и звукът отекна край огъня. Бях благодарна, че не ме е издал досега и че не е споменал нищо дори пред мен самата.
— Другите вълци също ли знаят, че съм тук?
— Разбира се – каза той и метна първото одрано животно в пясъка, внимателно полагайки главата му отделно. – Но аз те познах първи.
— Естествено – усмихнах се аз.
Тази нощ, когато Тамрин се върна при огъня ни и зърна лицето ми, веднага падна на колене и се провикна високо:
— Царице моя, твоето присъствие е чест за моя скромен керван!
Думите му предизвикаха незабавно смут сред мъжете. Въоръжените пазачи и надзирателите се скупчиха наоколо – първо, за да ме видят, и после, за да коленичат пред мен. Надзирателите питаха как така се бях озовала тук, сякаш бях излязла от самите полета с лава, а други обсъждаха дали някой е знаел – дали самият Тамрин е подозирал – че царицата пътува с тях.
На следващата сутрин мъжете със знамената смениха знамето на Сава с царските символи, а аз замених простата туника и воала, но не облякох нещо пищно – просто роба в кафяви и червени цветове.
В Ятриб бяхме посрещнати под финиковите палми от племената на оазиса. Не бях виждала тухлена къща от месеци, нито толкова много номади, събрани на едно място.
— Добре дошла, добре дошла сто пъти по толкова, царице наша, в името на бога, който те е довел тук! – каза местният вожд, мъж на име Сабахуму. – Моля те, велика царице, ела да хапнеш край огъня ми или ще се разведа с първата си жена.
Отстъпих само защото той наистина щеше да бъде принуден да го направи, според техния обичай, а предположих, че е привързан към нея.
Останахме в Ятриб пет дни. През последния ден мъжете ми се върнаха от север.
— Царице моя – рече водачът на малкия отряд, – думите на царя са били истина! Как ни измъчваше с въпроси, след като прочете посланието на Халхариб. Разпитваше ни колко далече си стигнала, въпреки че ние му обяснихме, че това е царският керван, но ти не пътуваш с него. Три пъти ни пита и ние се заклехме в името на неговия бог, че не си с нас. Когато царят ни разпита за четвърти път за робите и музикантите, пътуващи с кервана, и му казахме, че благородният Халхариб води със себе си пет робини, той се разсмя. Какви глупци сме били!
— Върви си с мир, не се тревожи за нищо – казах му аз, след като мъжът ми предаде посланието на царя. Опитах се да не стисна прекалено силно и нетърпеливо свитъка, който поех в ръцете си.
Слънцето се надигна зад прикритието на мрака, хоризонтът бе неговият воал.
Безсънният цар, нетаящ надежда за идването на зората, събра накуп светлината от лампите си. Той е като просяк, свит пред техния пламък, борещ се срещу безкрайната нощ.
Нощният пазач крещи предупреждението си, но никой не му вярва: светлината на хиляда пламъка се надига от юг!
Моите хора ще отидат при нея, до самия край на нашата земя, за да приветстват и възвестят идването на деня.
На два пъти в следващите дни, изпълнени с очакване, докато камилите лениво пасяха покрай затлачените кладенци близо до Ятриб, в края на кервана настана суматоха. Бяхме нападнати и загубихме двама мъже, но убихме десет разбойници и оставихме отрязаните им глави в ями в земята с проклятия, издълбани на челата им. Нощем се подреждахме в лъкатушеща линия като безкрайна спирала, галактика, извила се на земята, огньовете ни бяха като звезди, а черната шатра на моите жени се намираше в центъра на кервана. Бандитите успяха да ни отмъкнат две камили, докато пасяха по здрач, но поне товарите им – единият със значително количество злато – бяха свалени от тях преди това.