Наблюдавах с любопитство всичко край себе си, вслушвах се в думите, които познавах, защото бях упражнявала езика с Мазор, питах се откъде ли слугините с делвите вземаха вода... Но щом навлязохме в царския комплекс, сърцето ми започна да блъска бясно в гърдите ми.
Смела или неразумна...
Във вътрешния двор робите се спуснаха да се погрижат за камилите ни. Изчаках, докато хората ми наместиха прътите на паланкина ми на раменете си, а Тамрин лично разхлаби дебелите ремъци, които прикрепваха носилката за седлото на Саджа. Паланкинът се разклати и аз се хванах с две ръце за краищата му – о, нямаше да бъде никак добре, ако царицата на Сава паднеше на земята, преди да стигне до стъпалата на двореца!
Миг по-късно носилката бе повдигната от мъжете и бях понесена напред.
Сега забелязах колоните, заобикалящи отворения двор, напъпилите плодни дръвчета, пауна, наблюдаващ суматохата иззад два пищни храста. Вдигнах глава към терасите със спускащите се филизи, покрили със зеленина стените. Наистина царят си бе построил тук свой рай, въпреки че забелязах къде бе останал недовършен – в западната част, най-далече от двореца, се издигаше масивна купчина камъни.
Мъж, облечен по-добре от останалите, излезе да ни посрещне и след като размени няколко думи с Тамрин, поведе шествието ни през вътрешната порта. Изпълнихме каменния проход с музика, Мазор, пеейки химни към своя бог, влезе в двореца със запален тамян в ръце.
Вътрешната зала бе пълна с хора, плътно притиснати един до друг – обикновени селяни и добре облечени търговци, писари и жреци в роби. Навсякъде около нас разговорите секнаха на мига. Видях големите порти на царската зала пред себе си – бяха широко отворени. Там ли бе обявил прочутата си присъда по случая с проститутките, които – бях сигурна всъщност – са били не блудници, а обикновени неомъжени жени?
По време на пътуването си бях прекарала безброй нощи в компанията на Мазор – карах го да ми разказва легендите на своя народ, за ритуалите и за законите, а и Тамрин ме бе предупредил да не позволявам никога да бъда видяна насаме с някой мъж – дори и с него. Не разбирах обичаите на този народ, но нямаше и да ги наруша.
Смътно забелязвах откритото любопитство в широко отворените очи на хората във външната зала, едва различавах израилтяните от чужденците – за да разбера дали тук, толкова близо до мен, се намираха астрономите и инженерите, за които мечтаех отдавна. Преминахме през големия портал.
Залата се откри с пълния си блясък пред мен. Множество масивни кедрови колони. Маслени лампи и кандилници колкото човешки ръст с горящи благовония стояха като стражи между тях. По пода бяха изобразени слънца, цветя и финикови палми. Може би стотина придворни изпълваха галерията. Военни. Разкошно облечени благородници. Учени. Можех да позная учените хора пък дори и само по измачканите краища на туниките им и по очите, свикнали да се присвиват от много часове взиране в ръкописите.
Всички се обръщаха и извиваха вратове, за да видят по-добре шествието ни, влизащо в залата.
Забелязах всичко това с един бегъл поглед, осъзнавайки пищността и богатството, но очите ми бяха втренчени във връхната точка на залата. Там, в края на шестте широки стъпала, ограден от двете страни от два лъва пазачи, се издигаше трон с висок кръгъл гръб, подобен на слънчевия диск, който украсяваше трона на баща ми, преди той да обърне поглед към сребърната луна. И там, настанен върху него, бе – без съмнение – мъжът.
Колко странно бе най-накрая да го видя с очите си!
Може би десет години по-възрастен от мен, той имаше същата грижливо подрязана брадичка като на моя музикант, Мазор. Очите му искряха под изящно изписаните вежди. Имаше широки рамене като истински син на воин и много пръстени по ръцете си.
Хората ми свалиха паланкина на земята.
Халхариб и Ниман тръгнаха пред мен, но направиха само няколко крачки – защо не приближиха до подиума? Те сведоха глави и когато се изправиха, Ниман каза:
— Соломоне, царю на Израил, приветстваме те в името на своя бог. Чухме разкази за твоето величие и дойдохме от другия край на света, за да се уверим с очите си.
Царят се изправи. От мястото си можех да видя, че е висок. Когато проговори, гласът му достигна ясно до нас.
— Добре дошли в Израил и в Йерусалим, свещения град. В името на Йехова, Онзи, който е, ви приветстваме с мир. Очите ни са изпълнени с радост.
Гласът му ме изненада. Не гърмящият баритон, който очаквах, а по-скоро глас за песни, подобен на този на Мазор, с мек тембър.