Погледнах скришом към царя, докато продължавахме пътя си към портата на храма.
Той се наслаждаваше на всичко това.
Когато влязохме в двора, спрях на място. Колко различен изглеждаше храмът сега, когато стоях пред него! Вгледах се в огромния олтар с рогове, подаващи се от четирите му ъгли. Гигантският казан срещу него, по-висок от човешки бой, поставен на гърбовете на дванайсет бронзови бика – по един за всяко племе на Израил, обясни ми царят, струпали се в глинестата долина на Йордан. Започна да ми посочва различни неща из двора, да ми обяснява дължината и височината му с лекотата на човек, правил това безброй пъти преди. Предполагах, че наистина бе така.
Мирисът на печено месо изпълваше въздуха. Някъде – на балкона? – имаше музика и песни.
Посочих към самата сграда на храма, към златната двукрила врата, от двете страни на която се издигаха две гигантски бронзови колони, подобни на финикови палми.
— Може ли да влезем вътре?
— Боя се, че не, царице, защото си жрица на друг бог.
Царят започна да описва огромния херувим в светилището, златните и палмовите дървета и цветята по стените му, които предположих, че приличат на тези по двукрилата входна врата, стаята зад завесата, където се намирал златен сандък – ковчег, над който богът се реел, невидим като дух. Наричаше се „кивот“.
— В деня, в който кивотът бе донесен в храма и Йехова се всели в него, извършихме жертвоприношения. Но олтарът бе прекалено малък, така че ги проведохме в целия двор. Двайсет и две хиляди вола. Сто и двайсет хиляди овце.
Бях виждала да се жертват хиляди животни. Но двайсет и две хиляди? Сто и двайсет хиляди? Бях присъствала и ръководила безброй церемонии с жертвени животни. Но дори не можех да си представя толкова много кръв.
Внезапно ми се прииска да бях хапнала нещо тази сутрин. Острият мирис на месото изпълваше ноздрите ми, песента на жреците зловещо кънтеше ушите ми. Погледнах към биковете под казана – три гледаха на север, три – на юг, три – на изток, и последните три – на запад. Стори ми се, че единият от тях се олюля леко.
Я виж, помислих си аз. – Те са устремени в четири различни посоки. Казанът ще падне и ще се разлее! Повдигнах притеснено ръце, за да се предпазя от силния трясък, който щеше да последва. Някой ме подхвана. Царят.
— Царице моя, добре ли си?
Погледнах бързо към казана. Биковете стояха на местата си, неподвижни като статуи – каквито си бяха.
— Великолепно е – прошепнах аз, надявайки се, че няма да припадна тук, в двора на храма. – Надминава многократно всичко, всички истории за него, които съм чувала и на които вярвах.
Казах това, защото отчасти бе вярно и защото знаех колко силно Соломон копнееше да чуе тези думи. Освен това вече не можех да стоя така; ушите ми бумтяха.
— Бих искала да поднеса дар, жертвоприношение на животни – чух се да казвам, – чрез някои от твоите служители, щом не мога да го извърша аз. Каза, че вътре има сандък...
Групата ни пое по обратния път. За щастие, зрението ми се проясни.
— Да, кивотът – като потвърждение за споразумението между моя бог и народа ми. В него са положени десетте скрижала с десетте Божи заповеди.
— Описанието много ми напомня на сандъка, който е символ и на моята власт. Наричаме го маркаб. Видя го в деня, в който влязох в града.
— Да, и в Египет имат подобни – кимна той. – Но никой не е като този.
Разбира се.
— Защото това е домът не на владетеля – продължи той, – а на самия Бог. И така, Бог обитава този храм и дори жреците не могат да влизат в тази най-свещена стая – освен веднъж годишно, треперещи и свели поглед към земята сред облаци тамян, защото никой не бива да поглежда към Единствения.
— Няма ли жрици в храма? – попитах с любопитство аз.
Соломон поклати глава.
— Не е позволено.
Нищо чудно, че жените му почитаха друга богове.
Върнахме се в двореца, за да обиколим и строежа; царят ми посочи трите каменни редици и кедровите греди, поставени пред четвъртата, изпълнени с чакъл – финикийско изобретение против земетресения.
Проявих интерес към всичко, което той ми показваше, но продължавах да се терзая от един въпрос – какво желаеше царят? Как можех да го преборя в тази война, в която се сражавахме не с оръжия, а с ум?
Той ценеше главоблъсканиците. Оспорваше логиката, жадуваше за похвали и копнееше за допира на ръцете ми. Той бе като пъзел – и аз бързо трябваше да сглобя частите му.
Следващата вечер присъствах на пиршеството в тройната зала. Съветниците и главният ми търговец все още доста удобно не се бяха върнали в града, но младият придворен, който се шегуваше с царя предишния ден, Иеровоам – той бе служител на министъра на строителството, синът на брата на Соломон, Натан, и синовете на Ташер и Наама бяха постоянно около мен. Забелязах, че двете жени не седяха една до друга.