— И без твоето жертвоприношение лунният бог, твоят баща, няма да се завърне обновен?
Въздъхнах и се облегнах назад.
— Разбира се, че ще се завърне. Ти знаеш много добре, също като мен, че правим жертвоприношения не заради боговете, а заради нас самите. Нима боговете се нуждаят от месо, кръв или злато? Създаваме боговете по наш образ и подобие – по същия начин както ти казваш, че Йехова е създал народа ви по свой образ.
Усещах втренчения му в мен поглед, но се бях унесла в спомена си за разговора си с Асм от ранните дни на моето царуване.
— Разбирам мъдростта на твоя невидим за очите ни Йехова – продължих аз, – който отхвърля да бъде изобразяван или назоваван с нещо различно от „вечно Съществуващия“ във вашите предания. Бог, който трябва да бъде потърсен в лицата на другите хора. Цял ден разсъждавах върху това.
Лицето на Соломон се бе променило на трептящата светлина от факлата, изпълващата го допреди малко меланхолия бе изчезнала, разтворила се като изсъхнал пашкул.
— Чувал съм историята за теб – каза той тихо. – И за ковчега, който наричате „маркаб“. Вярна ли е?
— Зависи каква история си чул.
— Че си скочила в акациевия кораб и си повела войниците си към победа. Признавам, донякъде очаквах да се появи дивачка от планините с изрисувано лице, когато влезе в Йерусалим. Но в името на светлината, ти не излъга, когато каза, че слънцето ще изгрее от юг! Хората в града говорят, че керванът ти блестял като редица огнени слънца и в същото време по-скоро приличал на змия. Защото, разбира се, си била прашна от дългия път.
— Разбира се.
— Но все пак, докато стоях тук, в градината, можех да усетя аромата на парфюма ти, който възвести пристигането ти.
— И това сигурно ме прави някакъв демон, предполагам.
Той махна с ръка.
— Митът отдавна е опроверган. Ти показа краката си. До нас бяха достигнали слухове, че са като на коза.
— Затова ли имаше басейна с вода? – попитах сепнато.
— Да. Завършиха го едва в деня преди пристигането ти. Исках да опровергая този слух.
— Какво ти вдъхваше увереност, че не е истина?
Той ме погледна смаяно.
Изсмях се.
— А ти защо не заобиколи водата?
— Така. След дългото пътуване през пясъците си помислих, че това ще бъде най-сладостното чувство.
Соломон също се разсмя.
Не добавих другото, което исках да изтъкна: и за да покажа, че нищо не може да ме спре.
— Ако твоите хора смятат, че съм демон с кози крака, те осъзнават ли също и че вашият патриарх Мойсей е бил магьосник? Не е ли превърнал жезъл в змия и накарал от една скала да потече вода, не е ли сътворил всички други чудеса в Египет – като истински египетски маг?
Засмяхме се и двамата и той ми зададе много други въпроси: за баща ми, за майка ми и за общия им произход.
— Аз съм дете на любовта – отвърнах кратко.
— Както и аз. – Лека вълна на тъга премина по лицето му. – Не съм дори първият син на моя баща. Нито вторият или третият... нито петият... А десети. Но аз бях този, на когото бе отредено да стане цар. Онзи, който сънува сънищата на моя бог.
Нещо ме тревожеше дълбоко в съзнанието ми. И отново изплува образът на биковете, устремени в различни посоки. Защо това не ми даваше мира?
— Жените ти не се ли сърдят, че не си с някоя от тях тази нощ? – попитах аз след известно време. – Със сигурност следят кои жени идват и си отиват от харема. Или поне със сигурност Ташер и Наама следят за тези неща.
Той въздъхна и потърка с длан лицето си.
— Да, и идват да ме умоляват за услуги и за подаръци – за мазила, за да омекотят устните си, за пръстени, с които да красят ръцете си.
Така. Значи, когато не исках нищо от него, го дарявах с миг спокойствие и той щеше да оцени това. Но как да го постигна? Отново се бях озовала в невъзможната ситуация да водя преговори, без да преговарям, да искам, без да изричам молбата си на глас!
— Разбира се, че ще го правят. Това е единствената възможност да се видят със съпруга си, ако не и с царя, поне за малко.
Облегнах се на възглавницата.
— Дворецът ми в Сава е покрит със слонова кост и скъпоценни камъни. Високо поставени алабастрови дискове отразяват светлината като луни. Навсякъде има злато. И навсякъде дебнат нечии очи. Пълно е с придворни... навсякъде. Денем приемам едно племе след друго, изслушвам прошенията им, сключвам договори... Веднъж казах на жреца си, Асм, че мисля, че знам какво е да си бог – не от надменност, а защото е трудно да разбереш кога някой наистина те обича и кога просто търси изгода за себе си.
Соломон ме изгледа мълчаливо.
— Със сигурност всеки владетел би казал същото – продължих аз. – Но... – не съм споделяла това с никого – вече започнах да се отчайвам, че дори в любовта е така. Че тя не е нищо друго, освен сключване на споразумение. „Ще те обичам, ако ми угаждаш“; „Ще те обичам, ако не желаеш никого другиго“; „Ще те обичам, ако...“. И още, и още до безкрай...