Колата ѝ спря, той се приближи, паркира четири къщи по-надолу и изгаси фаровете. Тя не излезе веднага от колата, ала когато го направи, вече не носеше шубата и тесните ски панталони, с които бе облечена, докато го шпионираше. Вместо това се беше преоблякла и сега носеше дебел червен пуловер и джинси. Бе пуснала свободно кафявата си коса, която падаше тежко под раменете и се навиваше по краищата.
В мрака се чу ръмженето му.
Бързо и леко тя изкачи четирите циментови стъпала, които водеха към скромната входна врата на къщата. Отвори мрежестата врата с металните извивки, подпря я с бедрото си, отключи и затвори след себе си. В светлината на долния етаж той я наблюдаваше как се разхожда в предната стая, или по-скоро виждаше сянката ѝ, защото тънките завеси не му позволяваха добра видимост. Замисли се за собствените си щори. Беше му отнело много време, за да усъвършенства изобретението си, а и къщата на река Хъдсън беше перфектна, за да ги изпробва. Преградите работеха дори по-добре, отколкото бе очаквал.
Но тя беше достатъчно умна, за да надуши аномалиите, и той се зачуди каква е уловката.
На втория етаж светна лампа, сякаш някой, който спеше, се бе надигнал след пристигането ѝ.
Зъбите му запулсираха. Мисълта, че някой човешки мъж я чакаше в стаята, в която се бяха изчукали, го караше да покаже превъзходството си, макар да нямаше смисъл. В крайна сметка той я следеше заради собствената си безопасност и нищо повече. Абсолютно нищо повече.
Ръката му тъкмо търсеше дръжката на вратата на колата, когато телефона му иззвъня. Точно навреме. Когато видя кой го търси, се намръщи и вдигна телефона до ухото си.
— Две обаждания за толкова кратко. На какво дължа честта?
На Ривендж изобщо не му беше забавно.
— Не ми се обади.
— А трябваше ли?
— Внимавай, момче.
Погледът на Асеил остана прикован върху малката къща. Любопитството го гризеше и отчаяно искаше да разбере какво се случва вътре. Дали бе тръгнала нагоре по стълбите, докато се разсъблича? От кого точно криеше заниманията си? Определено ги криеше, иначе защо щеше да се преоблича в колата, точно преди да се прибере?
— Ало?
— Благодаря за любезната покана, — чу се да казва.
— Не е покана. Ти си проклет член на Съвета, откакто обитавате Новия свят.
— Не.
— Моля?
Асеил се замисли за срещата в къщата на Елан в началото на зимата, онази, за която Ривендж не знаеше, и на която се появиха шайката копелета. Спомни си и за покушението над Рот, Слепия крал — който стана в собствения имот на Асеил, за бога. Твърде много драма за неговия вкус. С тренирана лекота, той започна същата реч, която изнесе пред Кор.
— Аз съм бизнесмен по предпочитание и по предназначение. И въпреки че уважавам както сегашния суверенитет, така и силата на Съвета, не мога да отклонявам времето и енергията си от моите мероприятия. Нито сега, нито за в бъдеще.
Настъпи мълчание. А после от другия край на връзката се чу все така злия глас:
— Чух за бизнеса ти.
— Чул си.
— И аз се занимавах със същото няколко години.
— Разбирам.
— И успявах да се справям и с двете.
Асеил се усмихна в мрака.
— Може би нямам твоя талант.
— Ще бъда съвсем ясен. Ако не се появиш на срещата, ще считам, че играеш в грешния отбор.
— С това си заявление потвърждаваш, че отборите са два и са противници.
— Разбирай го както искаш. Но ако не си с мен и краля, значи си наш враг.
Точно същото каза и Кор. В крайна сметка дали имаше друга възможна позиция в зараждащата се война?
— Кралят беше прострелян в твоя дом, Асеил.
— Спомням си, — измърмори сухо той.
— Мисля, че би искал да се сложи край на всякакви инсинуации относно твоето участие.
— Вече го направих, още същата нощ казах на братята, че нямам нищо общо. Дори им дадох колата, с която те и краля избягаха. Защо ми е да го правя, ако бях предател?
— За да спасиш собствения си задник.
— Мога да се опазя и без да ми се налага да водя разговор, уверявам те.