Само. През. Трупа. Му. Тя нямаше нищо общо с войната, макар да я използваха за престъпни цели, ала не по нейна вина — и очевидно щяха да я екзекутират или да я заключат в килия, където да прекара останалото си време на земята. Или не. Той сложи ръка върху пистолета си.
Нощта изглеждаше добра да се погрижи за тая работа. Наистина, сега бе шансът му да я има като своя, да я спаси от каквото и да било наказание, което ѝ бяха отредили, задето несъзнателно бе помогнала на врага и го бе подтикнала. А може би обстоятелствата около нейното несправедливо осъждане щяха да я предразположат към нейния враг и спасител.
За миг затвори очи, представяйки си я в неговите покои.
Когато Кор повдигна клепачи, Фюри отваряше задната врата на седана и се пресягаше вътре. Когато братът се изправи, от колата се подаде Избраницата, и двамата бойци я подкрепяха от двете страни, докато тя се придвижваше напред към сградата.
Кор се приготви за действие. След толкова време, след цял живот, той най-накрая я накара да се вгледа в личността му, и този път нямаше намерение да пропилява шанса, предоставен му от съдбата — не и когато очевидно живота ѝ висеше на косъм. Щеше да надделее — заплахата над живота ѝ увеличи силата му до невиждани размери, умът му стана остър като бръснач и докато кроеше плановете за атака, успя да запази спокойствие. Наистина, охраняваха я само тези двамата, а с тях имаше жена, която не само беше невъоръжена, но ясно си личеше, че няма никакво обучение и не знае как да се справя в бойна среда. Той бе достатъчно могъщ, за да се справи с похитителите на жената. Тъкмо се подготвяше да се втурне напред, когато хладния бриз донесе до него миризмата на Избраницата му — мъчителния уникален парфюм, присъщ само на нея, който го караше да се препъва в кубинките си…
Внезапно той усети промяната.
Кръв.
Тя кървеше. Имаше и нещо друго…
Несъзнателно тялото му се приближи, материализира се, формата му възстанови теглото си, и той застана зад стопанската постройка, която бе едва на три-четири метра от главната постройка.
Тя не беше затворник, водена към клетка или към екзекуция.
Избраницата му вървеше трудно. И воините я придържаха грижовно: дори с извадени оръжия и с очи, претърсващи наоколо за някакъв знак за нападение, те се отнасяха толкова внимателно с нея, както биха се отнесли към най-нежното и крехко цвете.
Тя не беше малтретирана. Нямаше следи от контузии и синини. И докато тримата вървяха, тя поглеждаше ту към единия, ту към другия мъж и се опитваше да ги успокои — в действителност, двамата воини не гледаха агресивно.
Всъщност на лицата на двамата бе изписан същия ужас, който изпита той, когато усети кръвта ѝ.
Сърцето на Кор заби още по-силно срещу гърдите му, а съзнанието му опитваше да открие смисъла. И тогава той си спомни нещо от миналото си. Когато след раждането му неговата мамен го изоставила, бил настанен в дом за сираци в Древната страна и бил оставен на произвола на съдбата. В дома той останал сред нежеланите, повечето, от които имали физически деформации като него, в продължение на почти десетилетие — достатъчно дълго, за да си създаде трайни спомени за случилото се в тъжния, самотен дом. Достатъчно дълго, за да навърже събитията и да разбере какво се случвало, когато самотна жена се появяла пред портите, влезела и после крещяла с часове, а понякога и с дни… преди да роди, в повечето случаи, мъртво малко. Или да направи аборт.
По онова време онази кръв имала много специфична миризма. И миризмата, донесена от студения вятър сега, бе същата. С ноздрите си усещаше бременността на жената.
За пръв път през живота си се чу да произнася в абсолютна агония:
— Пресвета Дево от Небитието…
Глава 34
Идеята, че членовете на Съ-Хийб можеха да се настанят в Колдуел, караше Трез да иска да си опакова багажа, да вземе брат си и да хукне през глава далеч от града.
Докато караше от склада към Желязната маска, усещаше в главата си пълна каша, и му се наложи сериозно да се замисли къде трябва да завие, пред кой знак да спре и къде да паркира, щом пристигне пред клуба. Когато изключи двигателя на хикс петицата, остана дълго време зад волана, загледан в тухлената стена на сградата. Каква метафора — намираше се в безизходица.
Не че не знаеше, че разочарова близките си. Проблемът бе, че не му дремеше. Не искаше да спазва старите традиции. Сега живееше собствения си живот и отказваше да спази обещанието, дадено при раждането му, което щеше да го „затвори в клетка”. Нямаше да стане.