През последния век Ривендж извърши някое и друго добро дело, спасявайки неговия задник и на брат му, и нещата за Трез се преобърнаха. На двамата с Ай Ем им беше наредено да се присъединят към симпата извън Територията, за да погасят дълговете си, и се оказа, че „принудителното” му разплащане е билета му към свободата, която отдавна чакаше. Въпреки че съжаляваше, че намеси Ай Ем в цялата драма, в крайна сметка брат му трябваше да дойде с него, което се оказа поредното перфектно решение, довело до сегашния му живот. Напускането на Съ-Хийб и живота във външния свят се оказаха неговото прераждане, за пръв път усети сладкия вкус на свободата. Тук нямаше протоколи. Нямаше правила. Никой не дишаше във врата му.
Иронично, но очакваше нож в гърба от съдбата, задето се бе осмелил да излезе извън Територията и да се замеси с Необщителните. Очакваше го наказание, което да го върне обратно в редиците.
И оттогава, дълбоко в дебрите на съзнанието си се надяваше, че благодарение на естеството на взаимоотношенията му с Необщителните през последното десетилетие, щеше да изглежда осквернен в очите на Съ-Хийб, и така щеше да се окаже неподходящ за „честта”, която му се оказваше по рождение. И петното върху честта му щеше да е неговия път към постоянната свобода, завинаги.
Проблемът бе, че щом са изпратили Анс Лай, първосвещеника, явно не бе успял да постигне целта си. Освен ако посещението му не беше с цел да го накара да се отрече от обещанието. Все пак Ай Ем му съобщи за посещението.
Трез погледна телефона си. Нямаше пропуснати видео съобщения, нямаше есемеси. Двамата с брат му отново бяха в немилост — освен ако Ай Ем не бе решил да зареже всичко и да се прибере у дома при племето. По дяволите…
Рязкото почукване на прозореца му не само го върна към действителността, но дори го накара да извади оръжието си. Трез се намръщи. Отвън до колата му стоеше човек с размерите на къща. Имаше бирено шкембе, ала широките рамене предполагаха, че редовно се занимава с тежка физическа работа, а голямата, широка челюст разкриваше кроманьонския му произход, и също говореше за арогантност, присъща на големите, тъпи животни. Дъха излизаше през разширените му ноздри като на бик; наведе се и задумка по стъклото с голямата си мечешка лапа.
Явно искаше да му обърнат внимание. Трез беше повече от готов да му го даде. Без предупреждение отвори рязко вратата и удари пича право в топките. Човекът залитна назад и се хвана за чатала, а Трез се изправи в целия си ръст и запаса пистолета на кръста си така, че да не се вижда, но да може лесно да го стигне.
Когато господин Агресивния се освести достатъчно, че да погледне нагоре, ама много нагоре, изглежда че за момент изгуби ентусиазма си. Все пак Трез беше четирийсет-петдесет сантиметра по-висок и с около четирийсет килограма по-тежък от мъжа. Независимо, че носеше спортни кецове Дънлоп.
— Мен ли търсиш? — попита Трез с тон, все едно питаше „Сигурен ли си, че искаш да продължиш, големия?”.
— Да. Аз е.
Ясно, на човека му куцаше не само преценката за риск, но и граматиката. Сигурно имаше проблеми и със събирането и изваждането на цифрите.
— Съм, — каза Трез.
— Какво? — Произнесе го „къкво”.
— Сигурен съм, че се произнася „Да. Аз съм.”, а не „Аз е”.
— Може да ми целунеш задника. К'во ще речеш за тва? — Мъжът се приближи. — И стой настрана от нея.
— Нея? — Това свеждаше бройката до, колко, стотина хиляди жени?
— Моето момиче. Тя не те иска, няма нужда от теб, и повече няма да се задява с теб.
— За коя по-точно говориш? Кажи ми име. — Може би дори името нямаше да помогне.
Вместо отговор мъжът се олюля. Очевидно се канеше да го удари с юмрук, но се движеше толкова бавно и мудно, че можеше да се изгледа цял филм преди удара.
Трез улови юмрука му във въздуха като баскетболна топка. После с бързо завъртане обърна говедото и го притисна да не мърда — още едно доказателство, че точките за масаж вършеха работа, особено тези на китката. Трез заговори в ухото на мъжа, изяснявайки му основните правила.
— Опитай отново и ще строша всичките кости в китката ти с едно движение. — Наблегна на думите си, като отново изви ръката му, и мъжа захленчи. — После ще продължа с цялата ти ръка. След това ще последва врата ти — знай, че няма мърдане. А сега, за какво, по дяволите, говориш.