Почти ѝ се прииска Куин да спре да го принуждава да я гледа в очите. Беше ѝ достатъчно трудно да чуе това, което имаше да ѝ казва, и не беше нужно да гледа и лицето на доктора, който се отнесе зле с нея. Но пък от друга страна, Хавърс бе принуден да я гледа, а не тя него. Тя впери поглед в очите на Куин, когато Хавърс продължи:
— Ти правиш аборт.
В същия момент стаята се залюля и очите ѝ се насълзиха. Но не изпитваше нищо. Все едно бяха изтръгнали душата ѝ от тялото, и всичко, което я движеше и я свързваше с този свят, изчезна безвъзвратно. Куин не показа никаква реакция. Не мигна. Не промени позицията си, нито премести кинжала в другата ръка.
— Има ли някакъв начин да ѝ помогнем с медикаменти? — попита доктор Джейн.
Хавърс опита да поклати отрицателно глава, но замръзна, когато острието на кинжала се заби в кожата на врата му. Кръвта рукна и се стече надолу по колосаната яка на официалната му риза, и червеното идеално пасна на папийонката му.
— Не, доколкото ми е известно, — каза с пресипнал глас лекаря. — Никъде на земята, при никакви обстоятелства.
— Кажи ѝ, че вината не е нейна, — настоя Куин. — Кажи ѝ, че не е направила нищо нередно.
Лейла затвори очи.
— Да приемем, че е вярно…
— При хората това е обичайно явление, при условие, че няма травма, — прекъсна я доктор Джейн.
— Кажи ѝ, - отсече Куин, ръката му започна да трепери леко, все едно беше на крачка да избухне.
— Вярно е, — изграчи Хавърс.
Лейла опита да срещне погледа на доктора зад счупените очила.
— Нищо?
Хавърс отговори бързо.
— Спонтанният аборт се случва при една от три бременности. Вярвам, че също като при хората, е предизвикан от саморегулираща се система, която разпознава дефектите и тези ембриони не биват износени докрай.
— Но аз съм бременна със сигурност, — каза тя с празен глас.
— Да. Кръвните тестове го потвърдиха.
— Има ли риск за здравето ѝ, - попита Куин, — ако това продължи?
— Ти ли се нейния уорд?
Фюри се намеси.
— Той е бащата на детето ѝ. Така че се отнасяй към него със същото уважение, както се отнасяш с мен.
Очите на лекаря се разшириха и веждите му се вдигнаха над приличащите на костенурка строшени очила. Изглеждаше смешно. Дори Куин показа някаква минимална усмивка за част от секундата, преди свирепото изражение отново да се настани на лицето му.
— Отговаряй, — отсече Куин. — Има ли опасност за нея?
— Аз… аз — Хавърс преглътна тежко. — Няма медицински гаранции. Общо казано, бих отговорил, че няма — тя е съвсем здрава, и изглежда аборта следва някакъв генетичен курс. По-нататък…
Когато доктора продължи да говори, а образования му, изискан тон звучеше много по-несигурно от предната вечер, Лейла се отнесе. Всичко се смали, слуха ѝ изчезна, не усещаше температурата в стаята, леглото под себе си, останалите тела, застанали около нея. Единственото нещо, което виждаше, бяха различните очи на Куин. Мислеше единствено за опрения кинжал в гърлото на другия мъж.
Макар да не бяха влюбени, той беше точно типа мъж, който би искала да бъде баща на детето ѝ. Откакто взе решението да се присъедини към истинския свят, бе научила колко суров е живота, как другите може да заговорничат срещу теб — и как понякога силата на принципите е единствената, която ти помага да преживееш нощта.
Куин държеше козовете. Той беше велик, всяващ страх защитник, а бременните жени се нуждаеха точно от това — някой да се грижи за тях, или да се тревожи за бебето. Това и вродената му доброта го превръщаха в благородник в очите ѝ. Цветът на очите му нямаше никакво значение.
Почти на петдесет мили южно от клиниката, където Хавърс беше напълнил гащите от страх, Асеил стоеше зад волана на своя Рейндж Роувър и клатеше невярващо глава. Ситуацията с тази жена ставаше все по-интересна. Благодарение на джипиеса той проследи аудито ѝ по-далеч, дори след като тя нарочно подмина квартала си и продължи по магистралата на север. На всеки изход от града той я очакваше да завие, но след като оставиха в прахта зад тях Колдуел, той започна да си мисли, че тя може би отиваше чак в Манхатън.
Оказа се, че не е съвсем така.
Уест Поинт, дом на уважаваното човешко военно училище, се намираше почти по средата на пътя между Ню Йорк и Колдуел, и когато тя излезе от магистралата в тази посока, той почувства облекчение. Там, в земята на пощенските кодове, започващи със сто, се случваха много неща, и той не искаше да се отдалечава твърде много от дома по две причини — още нямаше вест от близнаците дали тия дребни дилъри са се появили, и второ, зазоряваше се и мисълта да изостави сериозно модифицирания си и подсилен Рейндж Роувър някъде по средата на пътя, защото му се налагаше да се дематериализира на безопасно място, никак не му харесваше.