Когато излязоха от магистралата, жената продължи точно с четиридесет и пет мили в час през покрайнините на градчето, подминавайки бензиностанциите, хотелите за туристи и заведенията за бързо хранене. По-нататък, след бързите, евтини и лесни заведения, нещата изглеждаха далеч по-скъпи. Грамадни къщи, от онези, които се настаняваха върху приличните на килими поляни, започнаха да никнат пред тях, и ниските им, разчупени каменни огради току изскачаха от двете страни на пътя. Тя подмина всички имения, и накрая отби на малък паркинг с изглед към реката. Тъкмо слизаше от колата, когато той мина плътно покрай нея, главата му се обърна в нейна посока и той я измери с поглед.
Стотина метра по-нататък, извън погледа ѝ, Асеил спря колата си на един завой, излезе навън на хапещия вятър и закопча догоре двуредното си палто. Мокасините му не бяха идеални за следене в снега, но не му пукаше. Краката му щяха да свикнат със студа и мокрото, а и у дома го очакваха още дузина такива обувки в гардероба.
Тъй като проследяващото устройство се намираше в колата ѝ, а не върху тялото ѝ, той не я изпускаше от поглед. Очевидно се обличаше в дрехите, с които обикновено се прекосяваше страната, на главата си сложи бялата ски маска, и благодарение на светлия камуфлаж, покриващ гъвкавото ѝ тяло, тя изчезна в синевата на зимния пейзаж.
Той остана с нея. Бързо мина петнайсет-двайсет метра пред нея и се скри зад стената от борове, докато тя крачеше обратно към именията, а ските ѝ изяждаха под себе си покритата със сняг земя. Щеше да отиде в някоя от големите къщи, си помисли той, докато крачеше наравно с нея, следейки посоката ѝ, и се оказа прав. Всеки път, когато минаваше покрай него, без да знае, че е там, тялото му искаше да скочи върху нея. Да я повали. И да я ухапе. По някаква причина, тази човешка жена го караше да изпитва глад. В същото време играта на котка и мишка му се струваше много секси, особено когато само котката бе наясно, че играта е започнала.
Имотът, в който тя се шмугна, бе близо миля по-надолу, но въпреки разстоянието темпото, с което се придвижваше със ските, не се забави нито за миг. Тя мина от дясната страна на предната морава, стъпи на стария нисък дувар, и после продължи пътя си.
Нямаше никакъв смисъл. Все едно бе изложена на голям риск и искаше като предпазна мярка да се отдалечи възможно най-много от колата си. Може би имаше повече смисъл да мине покрай по-близката ограда. В крайна сметка, и в двата случая се озоваваше на открито, без дървета за прикритие, нямаше и как да се защити, ако някой я забележеше и нападнеше.
Освен ако не познаваше собственика. В такъв случай защо ѝ беше да се крие и да се промъква през нощта?
Поляната беше приблизително седем-осем акра и постепенно се издигаше към каменната къща, разположена на почти две хиляди квадрата. Модернистични скулптори стояха на входа като слепи, лъскави часови, а зад тях се простираха градините. През цялото време тя се движеше близо до стената, и докато я наблюдаваше от трийсетина метра, той остана впечатлен от нея. Въпреки снега тя се движеше като бриз, невидима и бърза, а сянката ѝ падаше върху сивата каменна стена и изчезваше…
Ах. Тя специално беше избрала точно този път. Именно — луната я огряваше под такъв ъгъл, че сянката ѝ падаше точно върху камъните и тя се прикриваше още по-ефективно. По тялото му пробягна странна тръпка.
Умница.
Асеил се стрелна напред, и намери скривалище сред растенията отстрани до къщата. Отблизо забеляза, че огромното имение не беше ново, не беше и съвсем старинно, и все пак, в Новия свят беше рядкост да налетиш на сграда, кнструирана през осемнайсти век. Имаше много прозорци с капаци. И веранди. И тераси. Всичко в едно — благосъстояние и елегантност. Без съмнение сградата бе защитена с множество аларми.
Не му изглеждаше, че просто е решила да шпионира имота, както направи с неговия. От една страна, в далечния край на каменната ограда имаше залесен кръг, на който щеше да се натъкне. Можеше да захвърли ските, да се покатери по триметровата къпина и от там да си открие гледка към навеса на къщата. От друга страна — в този случай раницата, която висеше на раменете ѝ, нямаше да ѝ потрябва. А и раницата беше толкова голяма, че вътре можеше да се пъхне човек, и на всичко отгоре беше пълна.