— Идеята е звездна.
Двамата се озоваха в кухнята, седнали един до друг около очуканата дъбова маса, вперили погледи в празната стая. С щастлива усмивка на уста, Фриц внезапно превключи на режим „Осигуряване на препитание” и резултата скоро беше налице. След десетина минути, икономът сервира пред всеки от тях чиния с димящо задушено говеждо, една хрупкава франзела, която да си поделят, бутилка червено вино, и парче подсладено масло в малка чиния.
— Ще се върна, господари мои, — каза иконома и се поклони. После изпъди всички от стаята, от догените, които приготвяха зеленчуците, до онези, които полираха сребърната посуда и другите, които бършеха прозорците в нишата отзад.
Когато вратата се затвори зад последния от персонала, Сакстън каза:
— Трябват ни само свещи и това ще заприлича на среща. — Мъжът се наведе напред и започна да се храни с перфектни обноски. — Е, предполагам, че ще имаме нужда и от някои други неща, нали?
Блей му хвърли поглед и остави цигарата си. Дори с торбичките под очите и почти избледнялата синина на врата си, адвокатът пак хващаше окото. Защо, по дяволите, не можеше…
— Не казвай пак, че съжаляваш, — Сакстън избърса устата си и се усмихна. — Не е нужно, нито е подходящо.
Седнал до адвоката, на Блей му се струваше невероятно, че скъсаха, и също толкова невероятно, че се беше отдал на Куин. Наистина ли последните няколко нощи се случиха? Май да. Това, което стана между него и Куин, нямаше да се получи, ако двамата със Сакс бяха още заедно. Знаеше го със сигурност. Едно беше да мастурбира тайно и да изпитва угризения. Ала докато бяха със Сакстън, не можеше и да става дума за пълна програма с Куин.
Мамка му, независимо, че със Сакстън се разделиха, изпитваше желание да си признае престъплението… въпреки че, ако Куин беше прав, Сакстън го беше забравил и бе продължил напред.
Докато се хранеха мълчаливо, Блей поклати глава, въпреки че никой не го питаше нищо и не разговаряше с никого. Просто не знаеше какво друго да направи. Понякога промените в живота те връхлитат толкова бързо, и с такава ярост, че просто няма начин да останеш свързан с реалността. Отнемаше време нещата да си дойдат по местата, да се утвърди ново равновесие и едва след известен период от време мозъка ти да спре да се блъска в черепа. А неговият все още се плискаше в главата.
— Понякога усещал ли си, че часовете се измерват по-точно в години? — каза Сакстън.
— Или в десетилетия. Аха. Абсолютно. — Блей погледна настрани. — Всъщност си мислих точно това.
— Каква мрачна двойка сме.
— Може би трябва да носим черно.
— И каишки на ръцете, — предложи Сакстън.
— Целите, от главата до петите.
— Какво ще правя със страстта си към цветовете? — Сакстън заметна оранжевия си шал от Ермес. — Но пък един аксесоар ще пасва на всички дрехи.
— Определено обяснява теорията за зъбните шини.
— Розови пластмасови фламинго.
— Или пък с марка „Хелоу Кити”.
Изведнъж двамата избухнаха в смях. Дори не беше толкова смешно, но не в това се криеше смисъла. Целта бе да разчупят леда. Да създадат помежду си нов вид нормални отношения. Да се научат да общуват по различни начини.
Двамата се поуспокоиха и вече само се подсмихваха, когато Блей сложи ръка на рамото на другия мъж и бързо го прегърна. Беше приятно как Сакстън се отпусна върху него за миг, приел предложената прегръдка. Но за Блей факта, че седнаха заедно да се хранят и се посмяха, съвсем не означаваше, че изведнъж нещата ще се върнат постарому. Изобщо не беше така. Чувстваше се неловко, като си помислеше, че Сакстън е бил с някой друг, а сега сам попадна в напълно невероятното положение, при което самия той изневери, и то не с кого да е.
Не можеше да започнат да се държат като приятели само след ден или два, при условие, че бяха любовници в продължение на година. Обаче можеха да се опитат да изградят нови пътища един към друг. И да тръгнат стъпка по стъпка по тях.
Сакстън винаги щеше да има място в сърцето му. Отношенията помежду им бяха първата му истинска връзка — не само с мъж, но с който и да било. Имаха много добри моменти, които щеше да носи със себе си и които заслужаваха място в съзнанието му.
— Виждал ли си задните градини? — попита Сакстън и му предложи хляб.
Блей си отчупи парче и после подаде чинията с маслото към Сакстън, който си отряза малко.