Отвътре я приветства горещия въздух, сякаш къщата се радваше да я види отново.
Преди да влезе, тя погледна надолу. Хвърли поглед и към алеята за автомобилите. Наведе се назад, за да огледа доколкото може и задния двор. Имаше чувството, че някой я наблюдава… и то не докато караше през града, а от мига, в който паркира и се качи на ските. Обаче наоколо нямаше никой — или поне тя не виждаше. И докато изостреното внимание беше от критично значение в нейната работа, то параноята си беше опасно губене на време. Време беше да спре с параноята.
Отново в играта, тя се хвана с ръцете си, покрити с ръкавици, и прехвърли задника си и краката през прозореца. В същото време освободи въжето така, че да може да промъкне тялото си свободно в къщата. Приземи се, без да издаде звук, не само заради дебелия килим, който покриваше дългия коридор, но и благодарение на обувките с мека подметка. Тишината бе сред важните критерии, за да свършиш добре работата си.
Спря се за кратко на място. В къщата не се чуваше шум, ала тишината не означаваше нещо конкретно. Беше съвсем сигурна, че алармата на Бенлоиз е от тихите, и определено не беше свързана нито с местната, нито с щатската полиция: той обичаше да се справя сам с такива ситуации. И Господ знаеше, че с тези мускули разполагаше с достатъчно сила, за да ступа някого. За щастие, обаче, тя беше изкусна в работата си, а и Бенлоиз и палячовците му нямаше да се приберат преди изгрев слънце — в крайна сметка, той беше вампир.
По някаква причина думата с „в” я накара да си спомни за онзи мъж, който се появи до колата ѝ, а после изчезна като с магическа пръчка. Пълна лудост. Единственият път в последно време, в който някой я беше изненадал. Всъщност, след спречкването, тя сериозно се замисли да не се връща в стъклената къща до реката — макар да имаше адски основателна причина да го направи. Не се притесняваше, че може да бъде наранена физически. Господ бе свидетел, че тя умееше перфектно да се защитава. Тревожеше я привличането. По-опасно от всяко оръжие, нож или юмрук, доколкото ѝ бе известно.
С гъвкави крачки Сола изтича по килима, отскачайки на възглавничките си, и се запъти към голямата спалня, която гледаше към задната градина. Къщата миришеше точно както си спомняше — на старо дърво и лак за мебели, и вече знаеше, че трябва да върви от лявата страна на ориенталския килим. Така избягваше скърцането на пода.
Когато стигна до главните покои, тежката дървена врата беше затворена, и тя извади веднага шперца, без дори да пробва бравата. Бенлоиз страдаше от патологични отклонения относно две неща: чистота и сигурност. Беше останала с впечатлението, че сигурността е по-важна за галерията в центъра на Колдуел, отколкото за собствения му дом. В крайна сметка, Бенлоиз държеше под покрива си само произведения, застраховани до последното пени, и настаняваше и себе си през деня, заобиколен от много бодигардове и оръжия.
Всъщност най-вероятно това беше причината той да се изживява като нощна птица из централната част на града. Означаваше също, че галерията никога не остава без надзор — той стоеше там в късните часове, а законния му персонал работеше там през деня.
Като котка крадец тя определено предпочиташе да се промъква в празни места. И в тоя ред на мисли, тя отключи механизма на ключалката и се промъкна вътре. Пое си дълбоко дъх и усети пропитата миризма на тютюн и одеколона на Бенлоиз. По някаква причина комбинацията я караше да си мисли за черно-белите филми с Кларк Гейбъл.
Вътре беше черно като катран със спуснатите завеси и без осветление, но беше успяла да направи снимки на разположението в стаята, когато я бяха поканили на парти, и Бенлоиз не спадаше към типа мъже, които обичат да пренареждат. Боже, всеки път, щом в галерията подреждаха нова изложба, можеше да го усети как се гърчи отвътре. Страхът от промяна е слабост, винаги казваше баба ѝ. Със сигурност улесняваше нейната работа.
Сега забави темпото и направи десет крачки към това, което се предполагаше, че е средата на стаята. Леглото трябваше да я отляво, опряно до дългата стена, а също и арката, водеща към банята, и вратите към гардероба-килер. Пред нея бяха дългите прозорци, които надничаха към градината. Отдясно трябваше да има бюро, маса, няколко стола и камината, която никога не се използваше, защото Бенлоиз мразеше дима от горящо дърво.