— Искаш ли да се преоблечеш? — попита той и затвори вратата с ритник.
— Искам душ…
— Сега ще го приготвим.
— …само че ме е страх. Не искам да виждам… нали се сещаш.
Той се наведе и седна на леглото до нея. Сложи ръка на крака ѝ и разтри коляното ѝ с палеца си.
— Много съжалявам, — каза с пресипнал глас.
— Мамка му, не, недей да се обвиняваш. Дори не си го помисляй и не го изричай, разбра ли? Вината не е твоя.
— А тогава чия е?
— Не това е мисълта ми.
По дяволите, не можеше да повярва, че аборта щеше да продължи още седмица или дори по-дълго. Как изобщо беше възможно…
Гримасата, изкривила лицето на Лейла, му подсказа, че отново я връхлитаха спазми. Погледна през рамо с надеждата да открие доктор Джейн, ала откри, че са сами. Което говореше само по себе си, че няма какво повече да се направи. Куин наведе глава и я хвана за ръката. Всичко започна заради двамата. Всичко щеше да приключи и за двамата.
— Мисля, че искам да поспя, — каза Лейла и той стисна дланта ѝ. — Май и ти имаш нужда от сън.
Той погледна към малкия диван-шезлонг в другия край на стаята.
— Не е нужно да стоиш при мен, — измърмори Лейла.
— Къде според теб трябва да бъда?
Бързо си представи как Блей държи ръката му. Но това беше само фантазия.
„Никога повече не ме докосвай по този начин”.
Куин се отърси от мисълта.
— Ще спя ето там.
— Не може да останеш тук цели седем нощи.
— Отново ще го кажа. Къде другаде да бъда…
— Куин. — Гласът ѝ прозвуча рязко. — Имаш задължения навън. А и чу Хавърс. Може да отнеме доста време и не се знае колко точно. Няма опасност да изкървя сериозно и честно казано, чувствам, че пред теб трябва да изглеждам силна, а честно казано, нямам сили за това. Може по всяко време да идваш и да ме наглеждаш. Но ще се побъркам, ако си разпънеш палатката тук, докато приключи всичко.
В тишината тегнеше отчаяние. Всичко, което притежаваше Куин, бе тук — да стои на ръба на леглото и да държи ръката на Лейла.
Малко по-късно той стана. Разбира се, тя имаше право. Тя имаше нужда от почивка, както и той, и наистина, освен да се взира в нея и да я кара да се чувства като изрод, нямаше какво повече да направи.
— Ще съм наблизо.
— Знам. — Вдигна ръката му към устните си и той остана шокиран колко студени се усещаха. — Ти си… повече, отколкото някога мога да пожелая.
— Не. Не съм направил кой знае колко…
— Винаги правиш това, което е редно и подходящо в дадена ситуация.
Въпрос на гледна точка.
— Слушай, нося си телефона постоянно. Ще намина след няколко часа да видя как си. Ако спиш, няма да те притеснявам.
— Благодаря ти.
Куин кимна и тръгна към вратата на една страна. Беше чувал, че не е редно да обръщаш гръб на Избраница, и реши, че няма да навреди, ако спази протокола. Затвори вратата и се облегна на нея. Единственият, който искаше да види, бе един от мъжете в къщата, който за съжаление не проявяваше интерес към него…
— Какво става?
Остана изненадан, като чу гласа на Блей, и дори си помисли, че си въобразява. Само че мъжа наистина излезе от хола на втория етаж. Все едно през цялото време беше чакал тук.
Куин разтърка очите си и тръгна, а тялото му търсеше единственото, за което бе копнял.
— Тя ще изгуби малкото, — Куин се чу да изрича думите с мъртвешки глас.
Блей измърмори нещо в отговор, но той не го разбра. Странно, но до този момент аборта не му се струваше реален. Не и докато не сподели с Блей.
— Извинявай? — Куин осъзна, че приятеля му очакваше някакъв отговор.
— Има ли нещо, което мога да направя?
Колко забавно. Куин винаги бе имал усещането, че е излязъл от утробата на майка си със съзнанието на възрастен. В крайна сметка, никога не беше чувал гукане, никой не беше го наричал „милото ми момченце”, не беше получавал прегръдка, когато се нарани, никой не го гушкаше, когато бе уплашен. В резултат на това, дали заради характера му или заради начина, по който бе отраснал, никога не си позволяваше да падне духом. Защото нямаше към кого да се обърне за помощ.