Когато отново тръгна след нея из къщата, избягвайки осветените места, той я видя за момент да стои в коридора с ръце на кръста, въртейки бавно глава, докато обмисляше възможностите си. После тя отиде до статуята, която изглеждаше като творба на Дега, и я завъртя само сантиметър наляво.
В действията ѝ нямаше никаква логика.
Имаше вероятност да бе отворила сейфа в търсене на нещо конкретно, което в действителност липсваше вътре. Пръстен, дрънкулка, огърлица? Компютърен чип, карта-памет, документ като завещание, или застрахователна полица. Но забавянето в коридора някак не се връзваше с предишната ѝ пъргавина… и после защо премести статуята? Единственото възможно обяснение беше, че проникването в имота на Бенлоиз беше целенасочено. Проблемът се състоеше в това, че беше трудно да се намери смисъл в действията си спрямо неодушевените предмети. Ако беше вендета, можеше да блъсне статуята. Да я открадне. Да изрисува със спрей гадории върху нея. Да я потроши на парчета с някой железен лост. Ала да я помръдне едва забележимо?
Единственото заключение, до което достигна той в разсъжденията си, бе, че действията ѝ са един вид послание. И това изобщо не му харесваше. Предполагаше, че тя познава лично Бенлоиз.
Асейл отвори вратата…
— О, Господи, — изсъска той и се дръпна назад.
— Чудихме се колко дълго смяташ да останеш вътре.
Сухият глас се разнесе наоколо, а Асейл излезе и огледа с отвращение гаража, който побираше пет коли. Вонята беше нещо средно между животно, прегазено преди три дни на магистралата, развалена майонеза и евтин парфюм с изтекъл срок на годност.
— Същото ли е, което си мисля, че е? — попита той братовчедите, които стояха на прага на килера.
Слава на Скрайб Върджин, че двамата се приближиха и затвориха вратата към къщата — иначе противната миризма щеше да усмърди вътрешността на жилището.
— Доведохме ти дилърите. Е, поне части от тях.
Какво. По. Дяволите.
Асейл се отправи с големи крачки към мястото, посочено от Ерик — в другия край на помещението имаше три тъмно зелени найлонови торби, струпани на пода. Наведе се, развърза жълтата връзка на едната торба, разтвори я и… Насреща му се блещеха невиждащите очи на човек, когото веднага разпозна. Все още подвижната глава беше прецизно отрязана от гръбнака на около шест сантиметра под челюстта и се беше нагласила така, че да може да надзърне извън импровизирания си ковчег. Тъмната коса и румената кожа бяха изцапани с черна, лъскава кръв, и ако до колата се усещаше само неприятна миризма, от такава близост очите му направо се насълзиха и гърлото му се сви от погнуса. Не че му дремеше особено.
Отвори и другите две торби и с помощта на още една найлонова торба, която да предпази кожата му, намести и останалите глави в същата позиция. После седна и се загледа в тях, наблюдавайки устите, зяпащи безсилно в опит да поемат дъх.
— Кажете ми какво стана, — каза той мрачно.
— Появихме се на предварително уговореното място.
— Пързалката за кънки, парка на брега или под моста.
— Под моста. Пристигнахме… — Ерик се приближи до братовчед си, който стоеше мълчаливо и само наблюдаваше зад него — …навреме със стоката. След около пет минути дойдоха тримцата.
— Като лесъри.
— Парите бяха у тях и щяха да направят размяната.
Асейл се огледа наоколо.
— И не дойдоха, за да ви нападнат?
— Не, ама разбрахме едва когато стана прекалено късно. — Ерик вдигна рамене. — Убийците се появиха от нищото. Не знаехме дали нямаше и други с тях и решихме да не рискуваме. Едва когато претърсихме телата и открихме точната сума пари, разбрахме, че са дошли само за сделката.
Лесъри в търговията? Това бе нещо ново.
— Наръгахте ли телата?
— Взехме главите и скрихме останалото. Парите бяха в раницата на тоя отляво, и естествено, ги донесохме.
— Телефони?
— Взехме ги.
Асейл издърпа леко цигара от кутията, но после реши да не си разваля вкуса. Завърза наново торбите и се дръпна от касапницата.
— И сте убедени, че не действаха агресивно?
— Нямаха почти никаква защитна екипировка.