Без видима причина помисли, че може би трябва да сложи ново ножче.
Да, ново, супер остро и чисто.
Куин сам завъртя очи на себе си. Нямаше по-хубаво от това да се снабдиш със самобръсначка с три ножчета и овлажняваща лента. Наистина напълно шибана логика.
Сам се удари по задника, след което се залови да рови из шкафчетата под мивката, отваряше ги, оглеждаше всичките козметични и разкрасителни глупави принадлежности, които никога не бе ползвал, които никога не бе и поглеждал.
Като отвори последното шкафче, най-близо до пода, се спря.
Смърщи се. Наведе се малко.
Вътре имаше малка черна кадифена кутийка, от онзи тип, в който се слагат бижута. Само че той не притежаваше никакви, особено пък от „Райнхард“*, това елитно място в центъра. Тъй като никой друг не ползваше стаята, той се зачуди дали кутийката не е тук от преди да се нанесе и просто досега не я беше виждал?
Като я извади, той отвори капачето й и…
— Майка му стара.
Вътре, сякаш бяха от значителна стойност, бяха всичките му метални сиви обеци, както и халката, която винаги бе носил на долната си устна.
Сигурно Фриц ги беше събрал, докато беше чистил някоя вечер и ги беше прибрал. Единственото обяснение, тъй като Куин определено не се беше сетил за тях след като ги беше свалил една по една. Просто ги беше метнал в едно от шкафчетата в банята.
Куин опипа металните халкички, спомняйки си кога ги беше купил и сложил. Баща му бе много огорчен; майка му също — до такава степен, че се беше извинила и станала от Последното Хранене, за да се оттегли в личните си покои за цели двадесет и четири часа след като беше влязъл в трапезарията с тези неща върху себе си.
На мястото, където го пробиха, му бяха казали да не слага халките, докато дупките от металните шипчета, с които му ги бяха направили, не позаздравеят малко. Но това беше съвет за хората. След няколко часа всичко бе нормално и бе сменил шипчетата с обеците.
В тоалетната на Блей, ако трябваше да е честен.
Куин се намръщи, спомняйки си момента, в който беше излязъл от спалнята на мъжа. Блей беше на леглото, присръбваше си „Корона“, гледаше телевизия. Главата му се беше извърнала, изражението на лицето му — отворено и спокойно, докато не бе погледнал Куин.
Лицето му се бе напрегнало съвсем леко, както винаги. От онзи тип, който — освен ако не познаваш човека наистина, наистина много добре, — няма да забелжиш. Ала Куин беше забелязал.
Консервативност. Сега обаче като отново си спомняше, се сети нещо друго. Блей отново беше върнал поглед върху плазмата… и случайно беше взел възглавница и я беше сложил в скута си.
Вероятно се беше втвърдил.
Докато Куин си представяше отново цялата сцена наум, самият той получи ерекция.
Само че това беше загуба на време, нали?
Докато гледаше проклетите обеци, се замисли за бунтарските си прояви, за гнева си и за скапаната идея от какво имаше нужда, за да е щастлив в този живот.
Жена. Ако можеше да намери такава, която да го приеме.
Каква… лъжа… беше това.
Странно, страхът се проявяваше в много форми, нали? Не беше нужно да си притиснат в ъгъла, да трепериш като коте и да подсмърчаш. По дяволите, не.
Можеше да си голям, шумен и с поведение на здравеняк, лице с пиърсинги и да ръмжиш срещу света… и все пак да си просто един шибан страхливец. В крайна сметка Сакстън можеше да носи трипластови костюми, вратовръзки и мокасини, но мъжът знаеше кой е и не го беше страх да получи това, което иска.
А и ти да видиш, Блей се будеше в неговото легло.
Куин затвори очи и прибра обеците там, където ги беше намерил. После погледна в огледалото. Какво правеше все пак? помисли си, докато гледаше лицето си.
А, да. Бръснеше се.
Това беше.
След около двадесет минути Куин излезе от стаята си. Вървейки надолу по коридора със статуите, мина покрай затворените врати на кабинета на Рот и продължи да върви.
Докато продължаваше натам, бе трудно да гледа към чакалнята на втория етаж, трудно да остане спокоен, когато диванчето се появи в полезрението му.
Никога вече нямаше да гледа по същия начин на тази мебел.
По дяволите, вероятно всички дивани завинаги бяха съсипани за него.