Пред вратата на Лейла той се наклони и опря ухо върху панела. Когато не чу нищо, се зачуди какво точно щеше да провери и разбере по този начин.
Почука тихо. Когато не получи отговор, за гърлото го сграбчи глупав страх и без съзнателна мисъл отвори рязко вратата.
В тъмнината се изсипа светлина.
Първата му мисъл бе, че беше мъртва; този Хавърс, кучи син, беше излъгал и абортът беше излязъл извън контрол, беше я убил: Лейла бе неподвижна, легнала върху възглавниците, устните й бяха леко отворени, ръцете — върху гърдите й, сякаш бе приготвена за погребение.
Само че… нещо беше различно и му отне минута, за да разбере какво.
Липсваше носещата се миризма на кръв. Всъщност само нежният й канелен аромат се носеше във въздуха, освежаваше го по начин, който караше цялата стая да грее.
Дали абортът най-после бе приключил?
— Лейла? — каза той, макар че й беше обещал, ако я намери заспала, да я остави така.
С облекчение видя как веждите й се мръднаха, когато мозъкът й регистрира изричането на името й, въпреки булото на съня й.
Имаше чувството, че ако го каже пак, ще я събуди.
Беше жестоко да я кара да се събуди. Какво щеше да я посрещне, когато се събуди? Болката, която изпитваше? Усещането за загуба?
Майната му.
Куин тихо излезе, затвори вратата и просто застана там.
Не беше сигурен какво да прави. Рот му беше казал да си остане вкъщи, дори Джон Матю да излезе — предполагаше, че беше нещо като напускане в знак на състрадателност от аструкс нотрум. И го оценяваше. Можеше да направи много малко за Лейла, за да й помогне — поне можеше да остане наоколо в случай, че й потрябва за нещо. Нещо за пиене. Аспирин. Рамо, на което да поплаче.
Ти й причини това.
Като съдеше по тракането, което се носеше от забравената дневна, разбра, че е изпуснал Първото хранене. Девет вечерта. Да, беше го проспал и него. Ако се наложеше да седне на масата и да прекара четиридесет и пет минути в компания на почти две дузини хора, които се опитват да не го зяпат, щеше да откачи.
Звукът от ходенето на някого във фоайето го върна към реалността.
Без определена мисъл или план, той закрачи към парапета и погледна надолу.
Пейн, здравата сестра на Ви, излизаше от трапезарията.
Не познаваше жената особено добре, ала дяволски много я уважаваше. А и нямаше как иначе, като се имаше предвид как се държеше тя на бойното поле… корава, наистина корава. В този момент обаче, шелана на доктор Манело изглеждаше сякаш я бяха пребили в някакъв бар: вървеше бавно, краката й се влачеха по пода с мозайката, тялото й бе прегърбено, захватът за ръката на партньора й изглежда бе единственото, което я крепеше.
Дали не беше ранена в някой двубой?
Не се усещаше кръв.
Доктор Манело й каза нещо, което не успя да се чуе, но след това мъжът кимна по посока на стаята за билярд, сякаш я питаше дали иска да отидат там.
Тръгнаха натам със скоростта на охлюви.
Тъй като самият той не обичаше хората да зяпат, Куин се махна от парапета и почака докато минат. После притича надолу по главното стълбище.
Храна. Тренировка. Пак проверка при Лейла.
Това щеше да запълни вечерта му.
Като се отправи към кухнята, се усети как се чуди къде е Блей. Какво прави. Дали се биеше някъде или беше вътре тази вечер и…
Тъй като не знаеше и къде е Сакстън, спря потока от въпроси дотам.
Ако Куин не се навърташе и не можеше да прекара малко лично време с Блей, знаеше какво щеше да прави той.
А Сакстън, братовчед му, духачът, не беше глупак.
Глава 45
Фактът, че не се хранеше, най-после се отрази на Асейл около пет часа след като падна нощта. Обличаше си ризата, светлосиня с френски ръкавели, когато ръцете му започнаха да треперят толкова силно, че не можеше да се закопчае с нормална скорост. След това го удари умората, толкова жестока, че се олюля на краката си.
Докато псуваше тихо, отиде към бюрото си. Върху полираната повърхност от махагон стояха стъкленичката му и лъжичката, свърши работата за две бързи смръквания през всяка ноздра.
Ужасен навик — такъв, към който се връщаше само когато наистина имаше нужда.
Поне се погрижи за умората. Но трябваше да си намери женска. Скоро. Разбира се, беше чудо, че бе издържал толкова дълго: последният път, когато бе докосвал вена, бе преди месеци, и самото преживяване далеч не беше завладяващо, набързо с жена от вид, който бе опитен в предоставянето на препитание за мъже в нужда. На определена цена.