Какво безобразие.
След като се въоръжи и отново си сложи черното кашмирено палто, той се отправи надолу по стълбите и отключи стоманената плъзгаща се врата. Докато отваряше към първия етаж, за поздрав му послужиха звуците от проверка на оръжия.
В кухнята близнаците подритваха няколко бутилки бира по пода.
— Обадихте ли се? — Асейл попита Ерик.
— Както каза.
— И?
— Ще бъде там и ще дойде сам. Имаш ли нужда от оръжия?
— Имам си, — той взе ключовете за Рейндж Роувъра от сребърната поставка на плота. — Ще вземем моята кола. В случай че някой пострада.
Все пак само идиот би повярвал на „честната“ дума на врага, а автомобилът му имаше устройство на шасито, което можеше да бъде доста полезно, ако настанеше някаква масова атака.
Буум.
Петнайсет минути по-късно тримата минаваха моста към Колдуел и докато Асейл караше направо, си припомни защо да вземе братовчедите си беше вдъхновяваща идея: не само че бяха добро подкрепление, ала и не възнамеряваха да си хабят времето в ненужни разговори.
Тишината бе добре дошъл четвърти пътник в колата им.
Над централната част на Хъдсън, той отби към пряката, която се извиваше и свършваше под Нортуей. Като продължи успоредно на реката, навлезе в гората от дебели стълбове, които крепяха пътищата, пейзажът беше гол, тъмен, безинтересен и напълно празен.
— Паркирай вдясно, на около сто метра оттук, — каза Ерик от задната седалка.
Асейл отби встрани, натисна спирачката и спря на банкета.
Тримата излязоха на студа, палтата им бяха разкопчани, с оръжия в ръцете, а очите им сканираха всичко. Докато вървяха напред, близнакът на Ерик се движеше най-отзад, с трите торби „Хефти“* от гаража в едната ръка, черният найлон издаваше шумолящ звук, докато се придвижваха.
Над тях звучеше автомобилният трафик, колите се движеха с нормално темпо, сирената на линейката виеше с ужасен висок писък, по моста се усети движението на тежък камион. Докато Асейл дишаше дълбоко, усещаше въздуха като лед в синусите си, всякакви миризми на мръсотия или мъртва риба бяха умъртвени от студа.
— Точно отпред, — каза Ерик.
Спокойно и уверено пресякоха по асфалта и навлязоха върху още твърда и замръзнала земя. Тъй като огромните бетонни плочи от пътя над тях блокираха пътя, нищо не растеше тук, но имаше някакъв живот… или нещо такова. Бездомници в ръчно направени домове от картонени кашони и дебела хартия бяха хвърлени да се борят със зимата, телата им бяха увити толкова здраво, че беше трудно да прецениш накъде гледаха.
Вземайки предвид състоянието им и желанието им да останат живи, той не се притесняваше от намеса от тяхна страна. Освен това без съмнение бяха свикнали да бъдат странични наблюдатели на този тип бизнес и знаеха, че не бива да се намесват. А ако го направеха? Нямаше да се поколебае да ги избави от мъките им.
Първият знак, че врагът им се беше появил, бе смрадта във вятъра. Асейл не беше особено компетентен относно начините на Обществото на лесърите и самите му членове, но силното му обоняние не успя да установи други нотки сред ужасната миризма. Така че реши, че инструкциите бяха спазени и не бяха дошли още хиляди на уговореното място — макар че бе възможно поданиците на Омега да имаха само една миризма.
Скоро щяха да разберат.
Асейл и неговите хора спряха. И зачакаха.
Миг по-късно един лесър пристъпи напред иззад един от стълбовете.
А, интересно. Този се беше проявявал като „клиент“ преди, беше идвал да плати в брой пратки екстази или хероин. Беше на ръба да бъде елиминиран, количеството, което купуваше беше точно на границата с това на посредниците.
Което беше единствената причина той все още да диша… и поради тази причина на някакъв етап се бе превърнал в убиец. Като се замисли за това, приятелчето не се беше появявало наоколо наскоро, така че можеше да се предположи, че свикваше с новия живот. Или по-скоро неживот, както беше в случая.
— Боже… Господи, — каза лесърът, ясно улавяйки миризмите им.
— Говорех сериозно, когато казах, че съм ти враг, — провлачи Асейл.