Той искаше лично пространстов? Тогава можеше да се погрижи за бизнеса си другаде, а не тук на откритото.
Гневът й се отключи и тя стисна зъби… и знаеше, че това беше най-лошата черта от характера й относно работа.
Цял живот беше от хората, които правеха каквото им кажат да не правят. Разбира се, когато ставаше дума за неща от типа „не, не може да си вземеш курабийка преди вечеря“ или „не, не може да вземеш колата“, „наказана си“ или… „не, не трябва да посещаваш баща си в затвора“… нещата бяха доста различни от това, което се развиваше пред очите й.
Не, не може да се връщаш в тази къща.
Не, не може да ме наблюдаваш повече.
Да, все едно, голяма работа. Тя щеше да решава кога да сложи край на дейностите си, много благодаря. А в този момент? Още не го беше решила.
Освен това упоритостта й имаше и друга гледна точка: не обичаше да губи самообладание, а точно това бе станало миналата вечер. След като се беше измъкнала от схватката с мъжа, се страхуваше, а нямаше да води такъв начин на живот.
Още откакто се беше случила трагедията, о, толкова отдавна, когато нещата се бяха променили завинаги, тя бе решила — не, беше се заклела по-скоро, — че никога повече нямаше да се страхува от нищо.
Нито от болка. Нито от смърт. Нито от непознатото.
И със сигурност не и от мъж.
Сола подобри фокуса, приближи образа на лицето му. Благодарение на осветеността на града, имаше достатъчно светлина, че да го види хубаво и да, беше точно както го помнеше. Боже, косата му беше дяволски черна, почти сякаш я боядисваше. И очите му — присвити, агресивни. Изражението му бе така високомерно и контролирано.
Честно казано изглеждаше от прекалено висока класа, за да бъде какъвто беше. И все пак вероятно беше от дилгията на дилърите на Бенлоиз.
Малко след това двете страни тръгнаха всеки в своята посока: мъжът, който беше сам, се обърна и се запъти към посоката, откъдето бе дошъл, събрал няколко торби на рамото си; останалите трима отново пресякоха откритото пространство и се върнаха в Рейндж Роувъра.
Сола притича обратно до наетата кола, тъмното й облекло и маската за ски й помагаха да се скрие в сенките. Като се качи зад волана на Форда, тя ги изгуби от поглед и използва огледалото, за да види еднопосочния път, който минаваше под моста.
Пътят беше единственият възможен изход. Освен ако някой не беше достатъчно решен да рискува и да тръгне в насрещното платно.
След малко Рейндж Роувърът мина покрай нея. След като го остави да придобие малко преднина, тя самата запали и запази дистанция от една пресечка.
Когато Бенлоиз я беше наел за работата, той й беше предоставил информация за производството и модела на джипа на мъжа; заедно с адреса в Хъдсън. Без име обаче.
Всичко, с което разполагаше, беше онзи имот и единственият му наемател.
Докато следеше тримата, запомни регистрационния номер.
Един от приятелите й в полицейското управление вероятно щеше да й помогне с това; макар че след като къщата се притежаваше от юридическа личност, предполагаше, че същото важеше и за автомобила.
Както и да е. За едно беше сигурна.
Където и да отиваше той след това, тя щеше да е там.
Глава 46
Викът се разнесе в мрачната спалня — силен, остър и неочакван.
Докато отекваше в ушите й, Лейла не осъзна веднага кой я беше събудил с този вик. Какво…
Като погледна надолу, видя, че е седнала, чаршафите бяха намачкани в здраво стиснатите й ръце, сърцето й бумтеше, а ребрата й сякаш му бяха клетка.
Огледа се и усети, че устата й е широко отворена…
Затвори челюстта си и осъзна, че тя беше издала звука. В стаята нямаше друг. И вратата беше затворена.
Вдигна ръце, завъртя китките си, така че дланите й да сочат нагоре, след това ги обърна. Светлината в стаята, както си беше, не идваше вече от плътта й. Беше от банята.
Извъртя се настрани и погледна през ръба на леглото.
Пейн вече не лежеше на една страна. Жената вероятно си бе тръгнала или я бяха изнесли?
Първата й мисъл бе да излезе и да намери сестрата на Вишъс, просто скочи и започна да търси. Макар да не беше разбрала напълно какво се бе случило между тях, нямаше съмнение, че бе коствало много на жената войн.