Ала Лейла се спря след като тревога относно нещо нейно взе надмощие: съзнанието й от съвсем леко будно стана нащрек, умът й сякаш се завърна в тялото, потърси и очакваше да намери спазмите, топлината, извираща между краката й, странните бавни болки, които препускаха през костите й.
Нищо.
Както стая притихва, когато всички вътре млъкнат, същото става и когато нито една част от тялото не изпитва осезаема болка.
Като изтика завивките от себе си, тя премести крака, така че да се провесят през края на матрака. Подсъзнателно се приготви за ужасяващото усещане на кръв, напускаща утробата й. Когато не усети нищо такова, тя се зачуди дали абортът не беше приключил. Но нали Хавърс бе казал, че щяла да мине още една седмица? Отне й много кураж, за да се изправи. Въпреки че предположи, че това е глупаво.
Отново нищо.
Лейла бавно се запъти към банята, очаквайки всеки момент симптомите да се завърнат с яростна атака и да я повалят на колене. Чакаше болката да нанесе своя удар, ритмичните спазми да се завърнат, процесът още веднъж да вземе превес над тялото и ума й.
Не знам дали ще проработи, но ако ми позволиш, бих искала да направя каквото мога.
Лейла почти разкъса дрехите си, разпарчетоса това, което я покриваше, на парцали. И влезе в тоалетната.
Нямаше кръв.
Нито спазми.
Част от нея потъна в толкова дълбока скръб, че се опасяваше, че това чувство няма край — по странен начин по време на аборта, се чувстваше сякаш все още имаше своето дете. А ако беше свършило? Смъртта тогава беше окончателна — въпреки че логиката й казваше, че нищо не беше оживяло или оцеляло; иначе бременността нямаше да се бе прекъснала.
Друга част от нея се беше уловила за звънката надежда.
Ами ако…
Взе си набързо душ, въпреки че всъщност не знаеше защо бърза или къде щеше да иде.
Погледна надолу към корема си и прокара сапунени ръце по гладката и плоска изопната кожа.
— Моля те… всичко, което поискаш, вземи каквото желаеш… дай ми този живот в мен и може да вземеш всичко друго…
Говореше на Скрайб Върджин, разбира се — не че майката на расата им слушаше.
— Дай ми детето ми… нека го запазя… моля те…
Отчаянието, което почувства, бе почти толкова ужасно, колкото и физическата болка, и тя излезе от банята, подсуши се набързо и облече чисти дрехи.
От това, което бе гледала по телевизията, човешките жени имаха тестове, които можеха да си направят, клечки и какво ли не още, очевидно направени, за да ги информират за потомствените мистерии на телата им. Вампирите нямаха подобни неща — поне не знаеше за такива.
Но мъжете знаеха. Те винаги знаеха.
Излезе с трясък от стаята си и се забърза към коридора със статуите, като се молеше да се натъкне на някого, когото и да е…
Само не и Куин.
Не, не искаше той да е този, който да разбере дали се беше случило чудо… или нищо не се беше променило. Щеше да е прекалено жестоко.
Първата врата, до която стигна, беше на Блейлок и тя почука след малко колебание. Блей знаеше отдавна за ситуацията. И дълбоко в себе си той беше много добър мъж, силен, добър мъж.
Когато не получи отговор, тя изпсува и се обърна. Не беше погледнала колко е часът, но като се имаше предвид, че капаците на прозорците бяха вдигнати и не се усещаше миризмата на сервирана вечеря надолу, вероятно беше по средата на нощта. Несъмнено беше на бойна задача…
— Лейла?
Тя се завъртя. Блей се бе облегнал на касата на вратата на стаята си, изражението му беше изненадано.
— Много съжалявам… — гласът й се пречупи, затова се прокашля. — Аз… аз…
— Какво има? Добре… уоу, полека. Ето, ела да те сложим да седнеш.
Когато се появи нещо, което опря в седалището й, тя осъзна, че я беше поставил върху малкото диванче със златни листа по тапицерията пред стаята му.
Той коленичи долу пред нея и взе ръката й.
— Да повикам ли Куин? Мисля, че той…
— Кажи ми дали още съм бременна, — очите му се ококориха, и тя стисна ръцете му. — Трябва да знам. Нещо… — не беше сигурна дали Пейн иска да се знае за станалото между тях. — Просто имам нужда да знам дали се е свършило или не. Можеш ли… моля те, трябва да знам…