Отвори широко вратата си, слезе от колата и студения въздух, зашлевил лицето му, го накара да осъзнае колко отпаднал се чувстваше. В същия момент по улицата зад него мина някаква семейна кола. И старомодната порта на къщата се отвори.
Зъбите на Асейл изтръпнаха, когато забеляза жената, застанала пред портата. Облечена в черно и дантела, тя го очакваше, а опияняващия аромат на възбудата ѝ се носеше във въздуха. Обаче не това беше причината за похотливото му настроение. Той гледаше вената ѝ. Само нея и нищо друго.
Асейл се намръщи и погледа му се насочи зад вилата, към гората, която обграждаше имота.
Задните светлини на току-що миналата кола проблеснаха в червено през процепите между приличащите на скелети дървета. После шофьора на колата зави, светлината от фаровете се залюля и двигателя угасна. Асейл моментално посегна към оръжието си.
— Влизай вътре. Не си сама.
Жената бързо заряза свалките и се скри в къщата, тръшвайки вратата зад себе си.
Най-добрият ход бе да се дематериализира в гората, но разбира се, той изпитваше адски глад и нямаше сили…
Внезапно вятъра смени посоката си и задуха към него, карайки ноздрите му да се разширят. Асейл изрева гърлено, но не като предупреждение. По-скоро прозвуча като поздрав.
Сякаш някога можеше да забрави точно тази определена комбинация от феромони.
Малката му натрапница беше преобърнала играта в нейна полза и сега му причиняваше същото, което той ѝ бе сторил предната нощ. Той се зачуди от колко ли време го следваше по петите, и наред с разочарованието изпита и голяма доза уважение към нея. Не му хареса мисълта, че може да го е видяла под моста. Познавайки я, не можеше да каже със сигурност.
Вдиша бавно и дълбоко — във въздуха не се улавяше друга миризма. Което означаваше, че е сама. С каква цел? Събиране на информация? За кого?
Асейл се завъртя, тръгна към къщата и се усмихна мрачно. Нямаше съмнение, че веднага щом влезе вътре, тя щеше да се приближи, а на него много му се искаше да ѝ устрои представление. Почука веднъж на вратата и другата жена отвори.
— Всичко наред ли е? — попита тя.
Очите му се взряха в лицето ѝ, а после се загледа в косата ѝ. Беше тъмна. Гъста. Също като на натрапницата.
— Чисто е. Само някакъв човек има проблеми с колата.
— Значи няма за какво да се притесняваме?
— Няма.
Облекчение замени напрежението, изписано на лицето ѝ, и тя затвори вратата зад него и завъртя ключалката.
— Толкова се радвам, че отново се върна при мен, — каза жената, оставяйки покрития с дантела сатенен халат да се разтвори.
Тази вечер носеше черна небрежна нощница, която повдигаше високо гърдите ѝ и караше кръста ѝ да изглежда толкова тънък, че той можеше да го обгърне с една ръка. По кожата ѝ се смесваха твърде много аромати: крем за ръце, лосион за тяло, шампоан, балсам, и парфюм, покрил тялото ѝ. Наистина му се искаше да не се беше престаравала толкова.
Асейл бързо огледа разположението на всички прозорци. Естествено, нямаше промяна: двата тесни бяха от двете страни на камината. Над мивката имаше прозорец с три крила. И после издадения навън прозорец, разположен до вграденото в стената място за сядане с всичките пухени и островърхи възглавници.
Натрапницата можеше да избере прозореца вдясно от камината. Падаше се далеч от светлината на фенера, окачен над входната врата, в подветрената страна на комина.
— Готов ли си за мен? — измърка жената.
Асейл пъхна ръка във вътрешния джоб на якето си. Хиляда долара бяха сгънати веднъж — десетте стодоларови банкноти оформяха тънко фолио. Придвижи се пъргаво и застана до стената между еркерния прозорец и камината. По някаква причина не искаше натрапницата да вижда, че си плаща. Обаче той държеше тя да стане свидетел на онова, което предстоеше да се случи.
— Ето.
Щом жената взе парите, той не я изчака да преброи парите. Нито пък тя се поинтересува да ги брои.