— Знам, че последното нещо, за което мислиш, е храна. — Тя подаде едно от ронливите солени квадратчета. — Но ако го изядеш, и ако пийнеш малко сода, може нещата там долу да се поуспокоят.
И кой да предположи, че ще се получи. Лейла почти преполови пакета и изпразни две от малките зелени бутилки.
— Наистина помага, а? — измърмори Куин, когато Избраницата отново си полегна и въздъхна облекчено.
— Нямаш представа колко. — Лейла сложи ръка ниско на корема си. — Каквото се иска, ще го направя, ще ям и ще пия.
— Кофти е, когато ти се гади.
— Не става въпрос за мен. Не ми пука, ако ще да повръщам през следващите осемнадесет месеца, стига малкото да е добре. Страхувам се само, че с наддаването на килограми ще изгубя… е, сещаш се.
Да, всеки, който смяташе, че жените са по-слабия пол, наистина не беше наред с главния мозък.
Той погледна към доктор Джейн.
— Какво ще правим сега?
Лекарката сви рамене.
— Моят съвет? Да се доверяваме на симптомите и на резултатите от изследванията, иначе ще се побъркате. Тялото на Лейла понесе и ще понася всичко. Ако сега няма никакви признаци, че ще направи аборт, и всичко говори, че бременността продължава нормално, ви съветвам да поемете дълбоко дъх и да я карате полека. Ако гледате твърде напред в бъдещето, или ако попаднете в капана на случилото се през изминалите няколко дни, ще се разпаднете, докато всичко приключи.
„Има право”, помисли си Куин.
Телефонът на добричката докторка иззвъня.
— Изчакай секунда — след малко идвам. Трябва да прегледам догена, който си поряза ръката миналата вечер. Лейла, доколкото съм запозната, няма медицинска причина, поради която да те държим тук. Въпреки че не искам да излизаш от имението през следващите няколко вечери. Нека изчакаме малко, става ли?
— Разбира се.
Доктор Джейн излезе след минута, и Куин се зачуди какво да прави. Искаше да помогне на Лейла да се върне в къщата, но, за бога, тя не беше саката. Въпреки това той чувстваше, че иска да я носи на ръце до края на бременността ѝ.
Той се облегна на шкафчетата от неръждаема стомана.
— Осъзнавам, че искам да те питам как си през две секунди.
Лейла се засмя.
— Ето че ставаме двама.
— Искаш ли да се връщаме в къщата?
— Знаеш ли… всъщност не. Чувствам се… — тя се огледа, — по-сигурна тук долу, ако трябва да съм честна.
— Има смисъл. Искаш ли нещо друго?
Тя кимна към малкия поднос, зареден със средства против гадене.
— Докато имам тези под ръка, съм добре. А ти се чувствай свободен да ме оставиш и отивай да водиш битки.
Куин се намръщи.
— Мислех да остана в…
— И да правиш какво? Не ти казвам да се махаш. Но имам усещането, че само аз трябва да седя тук и да ставам на компот. Ако нещо се случи, мога да ти се обадя и ти ще се прибереш веднага.
Куин се замисли за братята и бойците, които трябваше да тръгнат за срещата на Съвета в полунощ. Ако си беше нормална нощ с обичайните сблъсъци на бойното поле, може би щеше да остане. Но когато Рот бе навън, посрещайки задниците от глимерата?
— Добре, — каза бавно той. — Ще нося телефона си постоянно, и ще заявя пред останалите, че обадиш ли се, изчезвам.
Лейла отпи от джинджифиловия ейл и се втренчи в чашата, все едно гледаше как мехурчетата се издигат около леда. Той се замисли къде бяха предната вечер — при Хавърс, извън контрол, ужасени, скърбящи. „Пак може да стане някой гаф”, припомни си той. Беше твърде рано, за да се привързва отново към малкото.
И въпреки това не можеше да се удържи. Застанал в облицованата с плочки стая, изпълнена с миризма на дезинфектант, пронизваща носа му, и ръба на шкафчето, който се забиваше в задника му… той осъзна, че сега бе точния момент да започне да обича малкото. Точно тук, точно сега.
Както мъжа се привързваше към жената си, така и бащата се привързваше към поколението си — и съответно сърцето му се отваряше, за да приеме всичко: обвързването, което идваше с избора да се опита да има деца, ужаса да не ги изгуби, който можеше да се обзаложи, че никога няма да изчезне, радостта, че някой, който носи частица от теб, остава на земята след като вече те няма, отчаяното желание да ги държиш в прегръдките си и да ги гледаш в очите и да им даваш цялата любов, от която се нуждаят.