— Може ли…. Да пипна корема ти? — попита той с тънък глас.
— Разбира се! Не се налага да питаш. — Лейла легна назад с усмивка на уста. — Нали знаеш, че това, което е вътре, е наполовина твое?
Куин разтърка нервно ръцете си, доближавайки масата. Със сигурност бе докосвал Лейла през периода ѝ на нужда, а след това дори грижливо, защото ситуацията го изискваше. Никога не бе мислил, че ще докосне бебето си.
Куин наблюдаваше отдалече как ръката му се приближава. Исусе, пръстите му трепереха като откачени. Но в мига, в който я докосна, престанаха.
— Тук съм, — заговори той. — Татко е тук. Никъде няма да ходя. Само ще изчакам, докато си готово да се появиш на бял свят, и после двамата с майка ти ще се погрижим за теб. Така че се дръж, разбра ли? Върши си твоите работи там, а ние ще чакаме, колкото е необходимо.
Със свободната си ръка взе дланта на Лейла и я сложи върху своята.
— Твоето семейство е тук. Чакаме те… и те обичаме.
Беше супер глупаво да се говори така на купчина клетки. Обаче той не можеше да го потисне. Думите, действията… наистина бяха негово дело, ала всъщност идваха от напълно непознато място. И въпреки това чувстваше, че постъпва правилно. Имаше усещането, че… така трябва да се държи един баща.
Четиридесети калибър за левичари — в наличност.
Пистолет за дясната ръка — в наличност.
Резервни патрони на колана — в наличност.
Два кинжала в кобурите о гърдите — в наличност.
Кожено яке…
На вратата на стаята на Блей се почука и той се наведе навън от гардероба:
— Влез.
Когато Сакстън влезе, той облече якето и се завъртя.
— Хей. Как си?
Нещо не беше наред. Другият мъж огледа „работното облекло” на Блей от глава до пети, както се казва. Безпокойство накара Сакс да вдигне светлите си вежди: така и не свикна да се чувства удобно в присъствието на оръжия.
— Значи си тръгнал към полесражението, — измърмори мъжа.
— Към среща на Съвета, всъщност.
— Не осъзнавах, че изисква толкова много оръжия като аксесоари.
— Нова ера.
— Да, именно.
Настъпи неловко мълчание.
— Как я караш?
Погледа на Сакстън обиколи стаята.
— Исках аз да съм този, който ще ти го съобщи.
Ох, дяволите го взели. Сега пък какво?
Блей преглътна звучно.
— Да ми съобщиш кое?
— Напускам имението за известно време — да речем, за ваканция. — Вдигна ръка, за да спре всякакъв спор. — Не, не е за постоянно. Вкарал съм в ред всичко, свързано с Рот, и се съмнявам да има нужда от нещо през следващите няколко дни. Естествено, ако му притрябвам, ще се върна веднага. Ще отседна при стар приятел. Наистина имам нужда от почивка и разпускане — и преди да се тревожиш, заклевам се, че ще се върна, и честно, заминаването ми няма нищо общо с нас. Работя месеци наред без прекъсване и за известно време искам да не се съобразявам с графици, ако е възможно.
Блей вдиша дълбоко.
— Да, възможно е. Къде ще… — Спря се, припомняйки си, че вече не му влиза в работата. — Кажи ми, ако имаш нужда от нещо.
— Обещавам.
Импулсивно Блей се приближи и прегърна бившия си любовник, и платоничната връзка изглеждаше толкова непринудена и естествена, както и любовта им преди. Докато още бе в прегръдките му, той завъртя лицето му.
— Благодаря, — каза Блей. — Че дойде и ми каза…
В този момент някой тръгна по коридора с колебливи крачки. Беше Куин; Блей усети миризмата му още преди високата, силна фигура да се появи пред очите му. Мъжа се поколеба за миг, преди да продължи, но погледите им се срещнаха над рамото на Сакстън. Куин надяна маска на лицето си мигновено, чертите му замръзнаха, без да издават чувствата му. И после боеца изчезна; дългите му крака го отведоха навън през отворената врата.
Блей се отдръпна и се върна към сбогуването.
— Кога смяташ да се върнеш?
— След няколко дни, не повече от седмица.