Какво правеше тя тук? И защо бе облечена така?
Докато тя откри една свободна маса и седна сама на нея, той осъзна, че не одобряваше начина, по който косата се спускаше по рамената й, тъмната тежест, която обрамчваше лицето й. Или прилепващата по тялото блуза, която се откри, докато тя сваляше палтото си. Или… имаше и грим, по дяволите. И то не като жената, която находчиво си бе поправила път до него. Неговата натрапница бе използвала светъл грим, по начин, който подчертаваше чертите на лицето й.
Беше красива.
Прекалено красива.
Всички мъже в ресторанта я оглеждаха. И това го накара да пожелае да убие всеки един от тях, като им изтръгнеше гърлата със зъбите си…
Сякаш съгласни с плана му, зъбите му запулсираха и започнаха да се удължават в устата му, тялото му се изопна.
Все още не, каза на себе си. Трябваше да разбере какво прави тя тук. След като я беше проследил до имението на Бенлоиз, очакваше какви ли не места… но не и това. Какво правеше…
Главата й се извърна и в един момент той си помисли, че някак си го е усетила, въпреки че не беше вампир.
Но после един много висок и добре сложен човешки мъж приближи масата й.
Натрапницата му погледна мъжа. Усмихна му се. Стана на крака и обви ръце около огромните му рамена.
Ръката на Асейл се вмъкна в пълтото му и напипа пистолета.
Действително той видя себе си как отива и вкарва куршум между очите на мъжа.
— Ей, бил ли си тук и преди?
Главата на Асейл се задвижи наоколо. Друг огромен човешки мъж се беше доближил и се взираше в него с очевидна агресия.
— Зададох ти въпрос.
Имаше два отговора, реши Асейл. Можеше да отговори с думи, като по този начин да навлезе в разговор, който щеше да погълне вниманието му — като цяло нелоша идея, като се има предвид, че ръката му оставаше върху оръжието му и инстинктите му не се бяха превключили от тези, клонящи към убийство.
— На теб говоря.
Или можеше да…
Асейл оголи показалите се зъби и изръмжа дълбоко, като насочи гнева си далеч от сцената със своята натрапница и онзи човешки глупак, заради когото се беше издокарала и нагримирала.
Човекът с въпросите вдигна ръце нагоре и отстъпи назад.
— Ей, всичко е окей, все едно. Моя грешка. Все едно.
Мъжът изчезна в тълпата, с което доказа, че при определени обстоятелства и плъховете без опашки също можеха да се дематериализират.
Асейл върна поглед върху масата. „Джентълменът“, който беше седнал срещу неговата натрапница, се навеждаше напред, очите му бяха приковани в лицето й, дори докато тя оглеждаше менюто и зяпаше наоколо.
Трябваше да се направи нещо по въпроса.
Сола затвори менюто и се засмя.
— Никога не съм го казвала.
— Напротив, — усмихна се Марк Санчез. — Каза ми, че имам хубави очи.
Марк беше точно от каквото тя имаше нужда в такава вечер. Беше лесно да бъдеш с него, супер очарователен и докато не я накараше да падне и да направи десет хиляди лицеви опори, нямаше за какво да се тревожи. Като личен треньор? Беше истински демон. Тя знаеше.
— И това да не би да е начин да ме прехвалиш? — той изправи рамене, когато сервитьорката им донесе бири. — Да не се опитваш да ме накараш да не те товаря много във фитнеса?
— Не съм толкова глупава, — Сола отпи от леденостудения ръб на чашата си. — Никаква пощада. Това е политиката.
— Ами, ако трябва да бъда честен, никога не си искала специално внимание.
Последва пауза.
— Не че в твоя случай не бих искал да ти дам повече време… за някои неща.
Сола избегна контакта с очите, който се очертаваше да се случи.
— Значи не излизаш с клиенти, а.
— Не. Обикновено не.
— Конфликт на интереси.
— Може да стане доста объркано, но в определени случаи си заслужава риска.
Сола огледа заведението. Доста хора. Доста разговори. Въздух, който беше горещ и някак плътен.
Тя се намръщи и се напрегна. В далечния ъгъл нещо… някой…
— Добре ли си?
Тя се отърси от параноичното усещане.
— Да, извинявай… о, да, искаме да поръчаме, — каза тя, когато сервитьорката се върна. — За мен един чийзбургер. Стига личният ми треньор да не получи емболия от неодобрение.