Нито пък усети огромна страст.
Тя прекъсна целувката.
— Доскоро.
Марк издиша тежко, сякаш бе възбуден.
— А, да. Надявам се. И не само във фитнеса.
Той помаха, усмихна се още веднъж и тръгна към джипа си.
След като тихо изпсува, Сола седна зад волана, затвори вратата и отпусна глава назад. В огледалото за задно виждане тя видя как фаровете му се включиха и как направи завой и излезе от паркинга.
Затвори очи, но не виждаше бляскавата усмивка на Марк, нито си представяше неговите устни, притиснати в нейните, нито усещаше как ръцете му обхождат тялото й.
Отново беше пред онова имение, станала свидетел на чифт секси, малко зли очи, които я погледнаха над оголените гърди на друга жена.
— О, за Бога…
Като се отърси от спомена, разбра и се уплаши, че в този случай желанието й за, да речем шоколад, нямаше как да бъде притъпено от диетична кола.
Или бисквитки „Снакуелс“. Нито дори един бонбон „Целувката на Хърший“.
На този етап щеше да се наложи да разтупи трюфели „Линд“ и да си ги инжектира венозно.
Сложи крак на спирачката, натисна бутона на таблото и чу как двигателят се задейства. Включи светлините на фаровете…
Сола се завъртя назад в седалката си и изпищя.
Когато Куин се върна в имението с другите, се раздели с тях веднага щом влезе през вратата и в главното фоайе. Като се движеше тичешком, той изкачи стълбището и се отправи директно към стаята на Лейла. Според съобщенията й в крайна сметка беше решила да напусне клиниката и той се тревожеше за състоянието й.
Почука на вратата и започна да се моли. Отново.
Нищо не правеше безверник по-религиозен от бременност.
— Влез?
При звука от гласа й, той се приготви и влезе.
— Как се чувстваш?
Лейла вдигна поглед от списанието „ЮЕс Уийкли“, което четеше в леглото си.
— Здрасти!
Куин се стресна от ведростта й.
— Ъ… здрасти?
Като се огледа наоколо, видя „Воуг“, „Пийпъл“ и „Венити феър“ върху завивката около нея, а отсреща телевизорът работеше, даваха реклама за дезодорант против изпотяване, която се смени с тази на пастата за зъби Колгейт.
На масичката до нея имаше газирани напитки и крекери, а от другата страна — празна кутия сладолед „Хеген-Даз“ и няколко лъжички върху сребърната табла.
— Доста ми се гади, — каза Лейла с усмивка. Сякаш това беше добра новина.
Той предполагаше, че е така.
— Някакви… нали знаеш…
— Никакви. Нито дори малки. Няма и да повърна. Трябва само да ям по малко непрекъснато. Ако ям прекалено много, ми става лошо — както и ако не ям нищо твърде дълго.
Куин се облегна на вратата, краката му буквално се разтрепериха от облекчение.
— Това е… страхотно.
— Искаш ли да седнеш? — сякаш изглеждаше блед, колкото внезапно се беше и почувствал.
— Не, добре съм. Просто… наистина много се тревожех за теб.
— Е, както можеш да видиш… — тя посочи тялото си, — добре съм си… и благодаря на Скрайб Върджин за това.
Докато Лейла му се усмихваше, наистина му харесваше начинът, по който тя изглеждаше, и то не по сексуален начин. Просто… тя изглеждаше спокойна и отпусната, и щастлива, косата й се спускаше над раменете, цветът на кожата й беше идеален, ръцете и очите й стабилни. Всъщност тя изглеждаше… внезапно наистина здрава, сега се забелязваше липсата на онзи жълтеникав оттенък по кожата й.
— Предполагам, че си имала посетители, — заговори той, докато кимваше към списанията и наредените като мъртви войници лъжички до сладоледа.
— О, всички се отбиха. Бет остана най-много. Легна точно тук до мен — не си говорихме за нищо конкретно. Просто четяхме и гледахме снимки, и гледахме маратон на „Смъртоносен улов“. Обожавам това предаване — за онези хора, които отиват с лодките си в открито море? Много е вълнуващо. Почувствах се щастлива, че съм на топло и на суха земя.
Куин разтри лицето си и се замоли чувството му за уравновесеност да се възвърне бързо. Изглежда надбъбречната му жлеза все още се мъчеше да свикне с реалността и да произведе адреналин, идеята, че драмата я нямаше, както и критичните случаи, никакви бедствия, които да са трудни за възприемане.