— Ами, надявам се, че това…
Преди да довърши изречението, Куин отново застана пред него, а разноцветните му очи горяха.
— Какво? — попита Блей.
— Дължа ти… всичко.
По някаква причина го заболя от думите. Може би защото след годините опити да се отдаде на другия мъж, сега най-после получи признателност задето му помогна да има дете с някой друг.
— Все тая, и ти щеше да направиш същото за мен, — отвърна грубо той.
И макар да прозвуча уверено, вътрешно не изпитваше същата сигурност. Ако някой го нападнеше, Куин със сигурност щеше да му се притече на помощ. Все пак чепатото копеле обичаше да се бие и естествено се държеше като герой — и това нямаше нищо общо с Блей. Може би точно затова изпитваше онази празнина. Всичко трябваше да става, както Куин искаше. И приятелството им. И дистанцията помежду им. Дори и секса.
— Защо ме гледаш така? — попита Куин.
— Как?
— Сякаш съм непознат.
Блей разтърка лицето си.
— Извинявай. Нощта беше дълга.
Настъпи дълго, напрегнато мълчание, и той усещаше единствено втренчения поглед на Куин.
— Ще вървя, — каза след малко боеца. — Предполагам, че исках само… да. Както и да е.
Звука от кубинките, приближаващи се към вратата, накара Блей да изпсува…
На вратата се почука силно само веднъж: някой от братята. Гласът на Рейдж проникна през стените.
— Блей? Тор свика среща, за да се огледа мястото на срещата за утре вечер. Знаеш ли къде е Куин?
Блей погледна към мъжа в другия край на стаята.
— Не, не знам.
„Да го вземат дяволите”, помисли си Куин, когато ги прекъснаха. Въпреки че разговорът им бе приключил още преди това.
Добрата новина беше, че поне Рейдж не нахлу в стаята. Блей със сигурност предпочиташе да не ги виждат заедно в стаята му. Холивуд приключи с:
— Ако го видиш, му кажи, че ще се съберем в пет часа. Напълно ще го разбера, ако предпочете да остане с Лейла.
— Разбрано, — отвърна Блей с мъртвешки глас.
Когато Рейдж отиде до съседната стая и почука на вратата на Зи, Куин разтърка лицето си. Нямаше идея какво минаваше през главата на Блей, но начина, по който сините очи се взираха в него, го накара да се почувства все едно е видял призрак да минава над гроба му.
Все пак какво очакваше в действителност? Нахълта в стаята, която Блей делеше със Сакстън, целуна го страстно, а после се разнежи заради историята с Пейн… Стаята бе територия на Сакстън. А не на Куин.
Но той имаше навик да си присвоява нещата, нали?
— Повече няма да идвам тук, — каза Куин, опитвайки се по някакъв начин да компенсира неприятностите. — Просто исках да го знаеш — наистина ти дължа адски много.
Куин се доближи до вратата и се облегна, ослушвайки се за гласа на Рейдж, затвори очи и зачака коридора със статуите отново да опустее. Господи, понякога наистина се държеше като егоистичен задник…
— Куин.
Тялото му се извърна на секундата, сякаш гласа на Блей го държеше като кукла на конци.
— Да?
Мъжът се приближи. Когато застанаха лице в лице, Блей каза:
— Все още искам да те чукам.
Веждите на Куин скочиха толкова високо, че почти се изтърколиха на килима. И той се надърви на мига.
Бедата бе, че Блей не изглеждаше много щастлив от разкритието, което сам направи. В крайна сметка не беше от типа мъже, които лесно биха изневерили — въпреки че липсата на моногамия от страна на Сакстън го бе излекувала от верността му. На Куин отново му се прииска да удуши братовчед си. И единственото нещо, което го спря да тръгне да търси „уличницата”, бе, че сега ситуацията се развиваше в негова полза.
— И аз искам да съм с теб, — каза той.
— Ще дойда в стаята ти след зазоряване.
Куин не искаше да пита, но се налагаше.
— Ами Сакстън?
— Той замина на почивка.
Сериозно!
— За колко време?
— Само за няколко дни.
Твърде жалко. Дали нямаше шанс да удължи почивката си с година… или две. А защо не завинаги?
— Добре, значи това е… — Куин спря, преди да използва думичката „среща”.