— О, чукай ме, — каза Блей и премести крака си нагоре, освобождавайки терена.
— Трябва да съм в теб.
Странно, но Блей си мислеше точно същото. Когато Куин го прониза, Блей се отпусна на корема му, и притисна дланта на Куин към твърдия си възбуден член. Не мина много, преди да забързат ритъма, и когато топките на Блей се стегнаха, преди да свърши за пореден път, той се учуди как отчаяния копнеж по другия мъж само нарастваше — всеки би помислил, че многото секс през деня би поуспокоил изгарящата им страст.
Не и в този случай. Отдал се на удоволствието, Блей стисна зъби и свърши точно в момента, в който Куин притисна ханша си рязко към него и изрева.
Нямаше втори път. Не че Блей не го искаше или че Куин не можеше — часовникът тиктакаше безмилостно.
Когато Блей отново отвори очи, цифрите пред него му подсказаха, че алармата на Куин осигуряваше само петнадесет минути на разположение — точно колкото да се изкъпеш набързо и да се въоръжиш, и нищо повече. Искаше му се другия мъж да е малко по-суетен — да се бръсне два пъти, да си слага одеколон, да подбира дрехите си.
Куин изръмжа еротично — неговата запазена марка — и се отмести малко, без да се откъсва от другия мъж. Въздъхна тежко и Блей осъзна, че може да остане така завинаги — само двамата в тиха, затъмнена стая. В подобни тихи и спокойни моменти, не се усещаше тежестта на миналото, не се налагаше да си казват премълчани досега неща, нито пък трябваше да намесват трети лица, които да застават помежду им.
— Когато свърши нощта, — с дрезгав глас заговори Куин, — ще се върнеш ли при мен?
— Да, ще дойда.
Отговори, без да се замисля. Всъщност се зачуди как ще издържи цели дванадесет часа в мрак и хранене, потънал в работа, преди да се измъкне и отново да се върне тук. Куин измърмори нещо, което прозвуча като:
— Слава богу.
После изстена, докато се отдръпваше от другия мъж. Блей остана за кратко неподвижен, но в крайна сметка трябваше да стане, да излезе от стаята и да се върне там, където принадлежеше.
Слава на бога, никой не го видя. Върна се в стаята си, без никой да става свидетел на пътя на срама, и наистина, след петнадесет минути беше изкъпан, облечен и въоръжен. Тъкмо прекрачи прага, когато…
Куин излезе от стаята си точно в същия момент. И двамата замръзнаха. Обикновено щяха да се чувстват крайно неловко, ако се наложеше да вървят заедно, и вероятно щяха да говорят празни приказки през цялото време. Но сега…. Куин сведе поглед.
— Ти върви пръв.
— Добре. — Блей се завъртя и преди да тръгне, каза: — Благодаря.
Блей закопча кобура, метна коженото яке на раменете си и тръгна. Докато стигне до стълбището, вече имаше усещането, че са минали години, откакто двамата лежаха толкова близо един до друг. Наистина ли миналия ден се беше случил? Исусе, започваше да откача.
Влезе в столовата на долния етаж, издърпа си един стол и метна нещата си на облегалката, както правеха другите — въпреки че Фриц мразеше около храната да се размятат оръжия. После благодари на догена, който му поднесе препълнена чиния, и започна да яде. Нямаше идея какво му сервираха, нито пък кой разговаряше, докато се храни. Но усети точно кога Куин се появи през вратата: вътрешностите му започнаха да потрепват и нямаше как да не се обърне, за да види кой влиза.
Тялото му реагира мигновено, когато зърна огромния мъж, облечен в черно, който бавно свали оръжията си — почувства се, сякаш към нервната му система бяха закачили акумулатор. Куин отбягна погледа му и той предположи, че това е добре. Останалите около масата ги познаваха много добре, особено Джон, а и положението беше достатъчно сложно, без доброжелателните наблюдатели да имат възможност да се изкажат за или против — не че някой щеше да посмее да изрече думите публично. Може би насаме? Така или иначе всички шушукаха необезпокоявано из къщата.
Имаше на какво да се завижда.
Куин се запъти напред, но внезапно смени посоката и обиколи цялата маса, за да седне на единствения друг свободен стол, а не на този до Блей. По някаква причина Блей си спомни за разговора, който бе провел с майка си по телефона, онзи, в който най-накрая призна пред член на семейството какъв е всъщност.