Безпокойство полази по врата му. Куин никога не би се разкрил пред другите, и не защото родителите му бяха мъртви; не би го сторил дори когато двойката бе все още сред живите и мразеше сина си.
„В дългосрочен план се виждам да живея със жена. Не мога да го обясня. Просто така ще стане.”
Блей избута чинията си настрани.
— Блей, ехо?
Блей се отърси от мислите си и погледна Рейдж.
— Извинявай?
— Попитах те готов ли си да играеш Нанук от Севера?
О, да, точно така. Щяха да обходят онова място в гората, където откриха хижите и лесърите със специални способности, които се превръщаха в духове — там бяха открили и самолета, който сега бе покрит със сняг в задния двор. Той, Джон и Рейдж се бяха заели със задачата. Както и Куин.
— Аз… да, абсолютно.
Най-красивият член на Братството се намръщи и присви карибско сините си очи.
— Добре ли си?
— Мхм. Просто супер.
— Кога за последно яде?
Блей отвори уста. Затвори я. Опита се да сметне откога.
— Аха, и аз така си помислих. — Рейдж се наведе и заговори точно пред гърдите на Зи. — Ей, Фюри. Мислиш ли, че някоя от твоите Избраници може да дойде тук и да замести Лейла, да кажем призори? Май имаме нужда от малко кръв.
Супер. Точно това му се искаше да прави в края на нощта.
Час по-късно, Куин се материализира в студа и вдиша рязко. Вихрушката носеше снежни парцали около лицето му и ги пращаше в очите и носа му. Един по един Джон, Рейдж и Блей приеха форма зад него. Той се изправи пред хангара и празната черупка върна спомените за шибаната Чесна, адския полет и катастрофата при приземяване. Изпита „истинска радост”.
— Да тръгваме ли? — обърна се към Рейдж.
— Да го направим.
Планът беше да напредват на равни интервали от по триста-четиристотин метра, и така докато не стигнат до първите хижи, където вече бяха ходили. След това щяха да определят местоположението на останалите сгради в имота, използвайки като ориентир картата, която бяха открили по-рано. Щяха да се водят по типичния протокол търси/разпознай. Нямаше представа какво щяха да открият, но нали това беше смисъла на огледа. Не знаеш, докато не свършиш работата.
Когато Куин тръгна напред, му беше пределно ясно къде стои Блей. И въпреки това, когато пристигна пред първата хижа, не се обърна назад, за да види Блей, който се появи на пет крачки от него. Идеята не беше добра. Въпреки че изпълняваха поръчка, трябваше само да затвори очи и съзнанието му се изпълваше с образи на голи тела, вплетени под приглушената светлина в спалнята му. Затова едва ли щеше да му е от полза да следи мъжа с поглед, само за да се увери колко зашеметяващо сексапилен е.
Срамуваше се да признае, но точно сега го крепеше единствено мисълта, че Блей бе обещал да отиде при него на зазоряване. Неловкото положение по време на първото хранене го накара да копнее близостта му още повече, до такава степен, че за момент потръпна от мисълта как някой ден, в близкото бъдеще, Сакстън ще се завърне при Блей и той ще спре да идва при него — и какво щеше да прави тогава с живота си. Каква каша забърка само. Поне Лейла се чувстваше по-добре: още ѝ се гадеше, но пък се усмихваше постоянно. Засега успя да задържи бебето, благодарение на намесата на Блей…
— На изток-североизток, — каза Рейдж, като погледна картата.
— Разбрано, — отговори Куин.
След това всички тръгнаха, навлизайки дълбоко в територията, бавно потъвайки километър след километър в гората.
Хижите имаха почти еднакви размери — грубо седем на седем метра, с едно голямо отворено помещение в средата, без баня, без кухня, само четири стени и покрив, които да те приютят в най-суровото време. Колкото повече се отдалечаваха, толкова по-порутени изглеждаха сградите, и всички бяха празни. Логично. Ако се налагаше да вървиш пеша, трябваше да изминеш много голямо разстояние. А лесърите, макар да бяха силни колкото тях, не можеха да се дематериализират. Поне повечето от тях не можеха.
Сигурно онзи беше водача на лесърите. Единствено така можеше да се обясни внезапното изчезване на ранения убиец.
Седемте хижи, които огледаха, се намираха точно на пътека, някога използвана достатъчно често, че на места все още се забелязваше криволичеща между вечно зелените дървета.
На последната хижа ѝ липсваха няколко стъкла и вратата беше разбита, а снежната пряспа бе нахълтала като крадец. Куин захруска мрачно през леда и кубинките му направиха на кайма непокътнатия сняг, докато приближаваше към верандата. С фенерче в лявата ръка и четиридесет и пети калибър в дясната, той мина под стрехата и се наведе да надзърне вътре. Само мястото беше различно, иначе изглеждаше отвратително като предишните.