— Не ти ли се струва малко очевидно? — провлачено попита той.
Носеше тъмен дизайнерски костюм — сигурно шит по поръчка, като се имаше предвид, че му пасваше перфектно.
— Тук съм, за да изясним нещо, — каза тя.
— И изглежда искаш ти да диктуваш условията. — Говореше сякаш идеята е отживелица. — Нещо друго? Случайно не се ли сети да донесеш нещо за вечеря? Гладен съм.
— Ще ме пуснеш ли вътре, или трябва да го направя навън на студа?
— Да не би случайно ръката ти да държи пистолет?
— Разбира се.
— В такъв случай, заповядай.
Той отстъпи и тя врътна очи. Кое точно му даде кураж да я пусне в къщата си, при условие, че можеше да го застреля, си остана загадка за нея.
Сола замръзна, когато видя модерната кухня. Застанали рамо до рамо, двамата мъже пред нея бяха пълно копие един на друг. И също толкова грамадни като мъжа, заради когото бе дошла, и опасни — всеки държеше оръжие в ръцете си. Сигурно те бяха с него под моста.
Вратата се затвори с трясък и въпреки че надбъбречните ѝ жлези отделиха достатъчно адреналин като предупреждение, тя скри реакцията си. Онзи, когото бе дошла да види, мина покрай нея.
— Това са партньорите ми.
— Искам да говорим насаме.
Мъжът се облегна на гранитния плот, пъхна цигара между зъбите си и я запали със златна запалка. Затвори капачето, издиша синия дим и я погледна.
— Господа, бихте ли ни извинили за момент.
Близнаците „веселяци” не изглеждаха щастливи, че ги разкараха. Но от друга страна, можеше да се опиташ да им подадеш печеливш билет от лотарията и те пак щяха да ти изядат ръката до китката, само за да се докопат до него. Само за принципа. Обаче двамата се оттеглиха, движейки се толкова синхронизирано, че чак те караше да се чувстваш неудобно.
— Къде ги намери тия двамата? — попита сухо тя. — По интернет?
— Удивително е какво може да си поръчаш в eBay.
Тя прекъсна простотиите рязко.
— Искам да спреш да ме следиш.
Мъжът си дръпна от цигарата и края ѝ засвети в ярко оранжево.
— Сигурна ли си?
— Нямаш причина да продължаваш. Повече няма да дойда тук — в никакъв случай.
— Сериозно?
— Имаш думата ми.
Сола мразеше най-много да признае, че е победена, ала да се отърве от наблюдението на този мъж и от неговата собственост ѝ се струваше като отказване. Но начина, по който налетя на нея миналата вечер, докато бе на среща с напълно невинен наблюдател, ѝ подсказа, че нещата излизат извън контрол. Бе напълно способна да играе на котка и мишка — правеше го непрестанно заради професията си. Обаче с този мъж? Нямаше какво да спечели: не чакаше деня, в който да му отмъсти след събраната информация, нито пък имаше намерение да го обира. А залогът се увеличаваше с всеки изминал ден. Особено ако се случеше така, че да се целунат отново — защото се съмняваше, че ще го спре, а ако си легнеше с някой като него, щеше да бъде равносилно на глупост.
— Твоята дума? — попита той. — И колко точно тежи?
— Само нея мога да ти предложа.
Очите му, пронизващи като лазерни лъчи, се фокусираха върху устните ѝ.
— Не съм напълно убеден.
Акцента му и този плътен, сладък глас, превръщаха думите в ласки — тя почти можеше да ги усети върху кожата си. Именно това бе причината да направи това.
— Нямаш причина да ме следиш. Влиза в сила от този момент.
— Може би ми харесва гледката. — Когато очите му обходиха тялото ѝ, пред нея мина поредната шокова вълна, но не от вълнение. — Да, наистина осъзнах, че ми харесва. Кажи ми нещо — наслади ли се на срещата си снощи? Хареса ли храната? Компанията… допадна ли ти?
— Приключваме тази вечер. Повече няма да ме видиш.
Това бе всичко, което имаше да каже, затова се обърна да си върви.
— Честно ли смяташ, че тук приключва всичко между нас?
В мрачния му, красив глас, се криеше зловеща заплаха. Сола погледна през рамо.
— Ти ме помоли да не нахлувам с взлом и да не шпионирам — и ще го изпълня.
— А аз отново те питам, наистина ли мислиш, че ще приключи така?
— Давам ти онова, което поиска.
— Дори не си близо, — изръмжа той.
За момент искрата, пламнала между тях, когато в колата ѝ устните им се докоснаха и телата им се притиснаха, отново се запали.