— Твърде късно е за отстъпление. — Той издиша още едно облаче дим. — Шанса ти да се измъкнеш дойде… и си отиде.
Тя се извърна с лице към него.
— Не че държа да приключим цивилизовано, но дрънкаш глупости. Не ме е страх от теб, нито от някой друг — така че давай. Но знай, че за да се защитя, бих те наранила.
Внезапно между тях се настани вибриращ звук, който ги прекъсна. Мъркане? Той в действителност измър…
Той направи крачка назад. После още една. И като истински джентълмен отмести цигарата си, сякаш не искаше дима да влиза в очите ѝ или да я изгори.
— Кажи ми как се казваш, — каза той. Или по-скоро изкомандва.
— Трудно ми е да повярвам, че още не си го научил.
— Не съм. — Каза и вдигна веждата си, все едно информацията, която търсеше, бе пред него. — Кажи ми името си и ще ти позволя да си тръгнеш веднага.
Господи… очите му… бяха смесица от лунна светлина и сянка, невъзможен цвят някъде между сребристо, виолетово и бледо синьо.
— Тъй като пътищата ни няма да се пресекат повече, името ми няма особено значение…
— Само да знаеш … че ще ми се отдадеш…
— Какво каза…
— Но първо ще ме молиш да съм с теб.
Сола скочи напред, и вътрешно кипна до такава степен, че бе готова да зареже добрите маниери.
— Само през трупа ми.
— Съжалявам, но не си падам некрофил. — Той отвори уста и я загледа с премрежен поглед. — Предпочитам те гореща… и мокра.
— Няма да стане. — Тя се завъртя и тръгна към вратата. — И приключихме.
Точно влезе в антрето, когато нещо на пейката, разположена до отсрещната стена, привлече погледа ѝ. Главата ѝ се извърна и краката ѝ се заковаха на място. Беше нож, много дълъг нож, толкова дълъг, че почти можеше да мине за меч. По острието имаше следи от ярко червена кръв.
— Да не би да преосмисляш заминаването си? — мрачният му глас прозвуча точно зад нея.
— Не. — Тя се стрелна към вратата и рязко я отвори. — Движа се точно по разписание.
Тръшна вратата зад гърба си и ѝ се прииска да изтича в колата, но отказа да се подаде на паниката, въпреки че имаше вероятност да я настигне. И въпреки това мъжа остана на място, загледан през прозореца на вратата, която жената успя да използва толкова драматично, загледан в нея, докато се качва в колата, пали и включва на скорост.
Докато даваше на задна по алеята, сърцето ѝ препускаше…
Особено когато в съзнанието ѝ проблесна наистина ужасяващата мисъл. Бръкна с ръка в дамската чанта, затърси телефона си и когато го намери, влезе в указателя, откри номера и набра. Настръхнала от ужас, тя доближи телефона до ухото си, макар че имаше включен блуутот — и веднага наруши един от законите в Ню Йорк, които забраняваха да се шофира без хендс фри.
Звън, звън, звън…
— Здрасти! Надявах се да те чуя.
Сола се отпусна на седалката и облегна глава.
— Здрасти, Марк.
Господи, какво облекчение бе да чуе гласа на мъжа.
— Добре ли си? — попита треньора ѝ.
Тя си спомни за окървавения меч.
— Да. Добре съм. Скоро ли свършваш работа?
Разговорът тръгна в по-приятна посока и тя потегли, натиснала здраво газта, а около нея пейзажите се сменяха бързо: бял сняг; разбит път, посипан със сол; дървета, приличащи на скелети; малка старомодна хижа със светещи прозорци; равно, оголено поле покрай реката отляво.
Всеки път, когато мигнеше, пред очите ѝ изникваше фигурата зад прозореца на вратата. Наблюдаващ. Планиращ. Изчакващ…
Нея.
И, за бога, тялото ѝ копнееше да попадне в ръцете му.
Глава 60
Куин се материализира отново и фенерчето му освети последната хижа. Този път не изчака останалите, просто тръгна направо към вратата, все още непокътната и плътно затворена…
Първият знак, че нещо не е наред, бе когато той хвана грубо изсечената брава: електрически заряд с нисък волтаж облиза дланта му и се разпространи нагоре по ръката. Той отдръпна ръката си и я разтърси, а инстинктите му се задействаха и застана в пълна бойна готовност.
— Какво е това? — попита Рейдж, пристъпвайки по ниската веранда.
Куин се огледа наоколо и забеляза Блей и Джон с периферията на окото си.