— Не знам.
Рейдж посегна към вратата и реакцията му бе същата — рязко се отдръпна.
— Какво по дяволите.
— Знам, нали. — Куин измърмори, пристъпи назад и плъзна фенера по фасадата на хижата.
Двата прозореца от двете страни на входа бяха заковани, затова той обиколи и огледа от другата страна. И там прозорците бяха покрити с дъски.
— Дяволите го взели, — изръмжа Рейдж. Братът отстъпи назад три крачки и после блъсна силно вратата, а рамото му изигра ролята на таран.
Ударът бе толкова силен, че дървените плоскости се разцепиха. Изведнъж ослепителна светлина озари нощта и огря гората, все едно се бе взривила бомба, а Рейдж полетя назад и падна по гръб като на филм. Блей и Джон се втурнаха, за да проверят дали боеца е ранен, а Куин хукна към вратата, готов да понесе стотиците волта, които го очакваха от другата страна на прага. Вместо това той се сблъска само с въздуха, но бе толкова устремен, че се наложи да се свие на кълбо и да се претърколи — в противен случай щеше да падне по очи. На един дъх той скочи от пода, застана леко приведен, стиснал пистолет в едната си ръка и фенерче в другата. Нещо миришеше гадно.
— Зад теб съм, — каза Блей и втори лъч светлина се присъедини към лъча от неговия фенер.
Въздухът в хижата бе учудващо топъл, сякаш вътре имаше включена печка — само че не беше възможно. Къщите не бяха снабдени с електричество и нямаха газификация. Личеше си, че никой не бе посещавал хижата отдавна — дебелия пласт прах по пода изглеждаше непокътнат, а деликатните вертикални паяжини, спуснали се от тавана, висяха неподвижно като тежки въжета.
— Какво е това? — попита Блей.
Куин освети наоколо с фенера и се намръщи. До едната стена имаше струпани варели с нефт, наредени в кръг като барикада — сякаш обитателите се бяха изплашили от нещо и ги бяха използвали за прикритие. Куин се приближи, като през цялото време обхождаше вътрешността с фенера си, и се намръщи още повече, когато огледа по-добре големите метални бидони. Нямаха капаци и светлината се отразяваше в някаква течност, приличаща на машинно масло.
— Какво, по дяволите, е това?
Наведе се над най-близкия варел, вдиша дълбоко през носа и ноздрите му моментално пламнаха от вонята на убийци. Съдейки по това, че лъча от фенера не проникваше надолу в течността, той разбра, че във варелите можеше да има само едно нещо, и то със сигурност не можеше да бъде използвано, за да захрани печка или генератор.
Бидоните преливаха от кръвта на Омега.
— Влизам, — извика Рейдж, преди да се присъедини.
Тихото подсвиркване подсказа, че и Джон е вътре в хижата.
— Това ли е, което си мисля, че е? — измърмори Блей и застана до Куин.
Куин захапа със зъби фенера и се пресегна с гола ръка. Тъкмо докосна противната гадост и нещо във варела се размърда…
— Мамичката му! — извика той и подскочи назад.
Фенерчето му падна на земята и се изтърколи настрани, но Блей освети онова, което се раздвижи.
Беше ръка. В бидона имаше някой.
— Исусе Христе, — запъхтя Блей.
Зад тях гласа на Рейдж прогърмя:
— Ви? Имаме нужда от подкрепление. Край.
Куин се наведе и вдигна фенера. Насочил го отново към мазната течност, той гледаше как ръката отново помръдна бавно точно под повърхността, и дланта и китката бавно се показаха отгоре…
Нещо примигна и погледа на Куин улови краткия блясък. Той намести фенера под различен ъгъл и се наведе по-ниско над варела. Ръката не изглеждаше нормална — ставите ѝ бяха деформирани, някои пръсти и части от другите липсваха, сякаш бяха минали през мелачка…
Блясъкът още веднъж прониза помията, наречена кръв на Омега. Дали не беше… пръстен?
— Чакай, чакай, Куин, трябва да се дръпнеш…
Куин пренебрегна предупреждението и се наведе още повече, по-близо и по-близо… Съвсем близо…
Отначало не повярва на очите си какво вижда. Просто не можеше пред него да стои пръстен с фамилен герб. Но какво друго можеше да е? Беше на показалеца — единствения пръст, който бяха оставили неотсечен. И беше златен — жълтото грееше дори през черното масло. Самият пръстен беше масивен, и на него беше прикрепен…
— Куин, — рязко извика Рейдж. — Махай се оттам…
Ръката се раздвижи отново, бледите пръсти се подадоха над течността, все едно принадлежаха на призрак от някое гробище, и бавно се пресегнаха…