Кръвта на Омега се отдръпна от пръстена, разкривайки…
— Куин, не се шегувам…
Хижата се изпълни с пронизителен шум. Той не осъзнаваше, че крясъкът излиза от собствената му уста.
Първоначално Блей си помисли, че каквото и да се намираше във варела, то бе сграбчило Куин и го дърпаше навътре — и затова Куин изкрещя. Инстинктивно той се втурна и сграбчи Куин през кръста, после го издърпа силно назад. Онова, което излезе от варела, щеше да преследва Блей в сънищата му години наред… а може би дори десетилетия след това.
Всъщност онова отвътре не дърпаше Куин; беше точно обратното. И когато Блей започна да тегли назад, от тесния процеп се измъкна нещо, което имаше тялото на мъж и от което кръвта на Омега се стичаше като река, разплискваше се на студения дървен под в хижата, достигайки кубинките на Блей, и дори успя да измокри Куин.
Куин едва успяваше да задържи съществото, което се изплъзваше от ръцете му, отдавна забравил за пистолета и фенера. Ръцете му, облечени в ръкавици, пляскаха и дращеха с едничката цел да не изгубят контакт…
Докато надигаше съществото, варела с масло падна на една страна и мъжете се проснаха на пода. Никой не помръдваше. Сякаш всички бяха влезли в някаква жива картина и всеки бе заел отреденото му място. Блей незабавно разпозна мъжа от варела. Не можеше да повярва на очите си. Мъртвецът се върна към живот, така да се каже. Куин клекна и докосна раменете на мъжа. После грубо произнесе името на брат си:
— Лукас?
Отговорът беше мигновен. Ръцете на брат му започнаха да се въртят бавно като въртележка, разкъсаните му крака се наместваха, голото му тяло опитваше да се раздвижи. По цялата му кожа имаше охлузвания, острата светлина от фенерите разкриваше всяка контузия, всеки разрез и синьо-черните петна, а кръвта на Омега постепенно се отдръпваше от бледата кожа.
Мили Боже, какво му бяха сторили? Едно от очите му беше подуто и затворено, устата му бе изкривена, все едно някой го бе ударил точно там. Когато лицето му се изкриви в гримаса, стана ясно, че бяха пощадили всичките му зъби — и това се оказа единствената проява на милост от тяхна страна.
— Лукас? — отново каза Куин. — Можеш ли да говориш с мен?
Някъде отстрани Рейдж отново говореше по телефона.
— Ви? Наистина попаднахме в много сериозна ситуация. След колко време да очаквам да пристигнеш… какво? Не, абсолютно не — трябваш ми сега… Не, ти. И Пейн. — Холивуд се огледа и като раздвижи устните си, попита без да издава звук: — „Знаете ли кой е той?”
Блей трябваше да прочисти гърлото си, и въпреки това отговора се препъваше в устата му и не искаше да излезе.
— Той е… брат му.
Рейдж замига, разтърси глава и се наведе.
— Извинявай, как се опитваш…
— Брат му, — повтори високо и отчетливо Блей.
— Исусе… — прошепна Рейдж. И после рязко продължи разговора по телефона. — Сега Ви. Веднага.
— Лукас, чуваш ли ме? — попита Куин.
Секунда по-късно Вишъс нахлу в хижата. Братът бе покрит с кръв и кървеше заради драскотината през лицето му; освен това дишаше като товарен влак и от черния кинжал в ръката му капеше кръв. В мига, в който видя съществото, около което всички се бяха скупчили, се спря.
— Какво, по дяволите, е това?
Рейдж му направи знак, че ще пререже гърлото му, ако не си затвори устата, преди да направи нов коментар. После сграбчи Ви за ръката и го издърпа навън, където никой не можеше да ги чуе. Когато двамата се върнаха, Ви не показваше никаква емоция.
— Нека го погледна, — каза Вишъс.
Куин продължаваше да говори на брат си, и думите се изливаха като поток, а смисъла им се губеше. Все пак всички смятаха, че брат му е убит по време на набезите заедно с майка му, баща му и брат му. Наистина бе предостатъчно и дори Шекспир би дрънкал безсмислици в такава ситуация.
„Само че… невъзможно е”, помисли си Блей. В къщата откриха четири тела — и Лукас бе сред тях. Поне Блей знаеше със сигурност, защото влезе вътре и разпозна телата. Сложи ръка на рамото на Куин.
— Хей.
Думите на Куин секнаха. После той погледна Блей в очите.
— Той не ми отговаря.
— Ще оставиш ли Ви да го огледа набързо? Трябва ни мнението на лекар. — И някакъв отговор какво по дяволите се случваше тук. — Хайде, ела с мен да му направим място.