— Изпитах повече от облекчение, за да бъда честен. Не мога да ти опиша какво беше да израсна в тази къща. Всички тези хора ме гледаха като ходещо, говорещо проклятие. — Той поклати глава. — Бях свикнал да ги избягвам, доколкото е възможно, като използвах стълбите на слугите, и прекарвах повече време в тази част на къщата. Но тогава догена заплаши, че ще напусне. В действителност, най-голямата полза от преобразяването ми беше, че вече можех да се дематериализирам през прозореца на стаята ми. Така не се налагаше никой да се справя с мен.
Дори когато Блей изпсува тихо, Куин не намери за нужно да спре.
— Знаеш ли кое беше най-гадното? Разбрах, че любовта съществува, когато виждах как баща ми гледа брат ми. Щеше да е съвсем различно, ако копелето мразеше всички ни, но не беше така. И така само разбрах колко съм отритнат. — Куин го погледна. Размърда краката си. — Защо ме гледаш така?
— Съжалявам. Да, съжалявам. Ти просто… никога не говориш за тях. Никога.
Куин се намръщи и отново погледна към небето, представяйки си блещукащите звезди, макар да не можеше да ги види.
— Исках. Да разкажа на теб. И на никой друг.
— Защо не го направи? — Блей наистина се питаше отдавна.
В настъпилата тишина Куин си припомни мигове, към които не искаше да се връща. Видя себе си, семейството си, Блей…
— Обичах да идвам у вас. Не мога да ти кажа какво е означавало за мен тогава — спомням си първия път, когато ме покани. Бях убеден, че родителите ти ще ме изритат. И се подготвих за това. По дяволите, изправях се пред тия лайна в собствената си къща постоянно, така че не очаквах някой напълно непознат да реагира различно. Но майка ти… — Куин отново прочисти гърлото си. — Майка ти ме настани на масата в кухнята и ме нахрани.
— Беше ужасена, че заради нея си се почувствал зле. Малко по-късно ти изтича в банята и повръща цял час.
— Не повръщах в банята ви.
Блей извърна глава.
— Но ти каза…
— Плаках.
Блей потръпна и Куин вдигна рамене.
— Стига де, какво друго можех да кажа. Че се държах като момиче и хълцах цял час на пода до мивката? Пуснах водата, така че никой да не чува, и дори от време на време пусках водата в тоалетната.
— Не знаех.
— Такъв беше плана. — Куин го погледна. — Такава беше идеята винаги. Не исках да знаеш колко е зле у дома, защото не исках да ме съжаляваш. Не исках ти или родителите ти да се чувствате задължени да ме подслоните. Исках да си ми приятел — и ти беше. Винаги си бил.
Блей бързо погледна встрани. После с ръката, с която не държеше цигарата, изтри лицето си.
— Вие ми помогнахте да го преживея, — Куин се чу да казва. — Живеех за нощта, защото тогава можех да дойда у вас. Това беше единственото, което ме крепеше. Вие бяхте единствените. Всъщност… ти.
Блей отново премести погледа си върху него и му се стори, че той се опитва да намери точните думи.
И Бог не можеше да им помогне, добре че беше Сакстън. Куин щеше да изтърси думичката с „л” още тогава, макар момента изобщо да не беше подходящ.
— Можеш, нали знаеш, — каза най-накрая Блей. — Да говориш с мен.
Куин пристъпи на място и събра рамене, опъвайки мускулите на гърба си.
— Внимавай. Може да съжалиш, че си предложил услугите си.
— Ще ти помогне. — Куин отново го погледна и този път Блей поклати глава. — Не знам какви ги говоря.
„Глупости”, помисли си Куин.
Без предупреждение Ви изскочи от хижата, и докато тичаше навън, запали свита цигара. Куин замълча и сам не можеше да прецени дали изпита облекчение заради принудителното прекратяване на разговора или не.
Издишайки, Ви каза:
— Искам да се уверя, че разбираш последствията.
Куин кимна.
— Вече знам какво се готвиш да ми кажеш.
Диамантените очи срещнаха неговите.
— Е, така или иначе, нека хвърлим малко светлина, става ли? Не усещам присъствието на Омега в него, но ако се прояви, ако се окаже, че съм го пропуснал, ще се наложи да се погрижа за него.
„Убий ме, братко мой. Убий ме.”