Като стигнаха шейната, прехвърлиха брата на Куин на нея и го завързаха с каишите.
— Аз ще го откарам, — каза Куин, качи се на шейната и запали двигателя.
— Бавно и внимателно, — предупреди го Мани. — Костите му са потрошени.
Куин хвърли поглед към Блей.
— Ще се возиш ли с мен?
Нямаше смисъл да отговаря. Просто се приближи и се настани зад мъжа. Типично за него, Куин не си направи труда да изчака другите. Просто натисна педала на газта и потегли. Обаче послуша добричкия доктор: направи широк завой и тръгна по вече оставените следи, поддържайки достатъчно висока скорост, за да навакса малко време, но не прекалено висока, за да не разбърка съвсем Лукас. Блей извади двете си оръжия.
Мани и Бъч тръгнаха успоредно с тях, а останалите братя и Джон Матю се дематериализираха на равни интервали, появявайки се от двете страни на шейните. Изглеждаше, че им отнема стотици години. Блей буквално си помисли, че никога няма да се измъкнат оттук. Струваше му се, че свиренето на двигателите, и размазаната тъмна гора, и искрящите, покрити със сняг поляни щяха да са последното, което вижда. През целия път не спираше да се моли.
Когато най-после пред тях изникна големия, приличащ на кутия хангар, до него стоеше паркирано най-красивото нещо, което Блей бе виждал някога. Кадилакът ескалейд на Ви и Бъч.
Всичко след това се разви мълниеносно. Куин паркира успоредно на джипа, прехвърлиха Лукас на задната седалка, качиха моторните шейни на ремаркето отзад, Куин се настани на предната седалка до шофьора.
— Искам Блей да кара, — каза той, преди да влезе в колата.
Настъпи мълчание за миг. После Бъч кимна и подхвърли ключовете.
— Мани и аз ще седнем на по-задната седалка.
Блей се настани зад кормилото, намести седалката да му е удобно и запали двигателя. Куин се настани до него и той го погледна.
— Сложи си колана.
Мъжът направи каквото му бе наредено, разпъвайки найлоновия колан пред гърдите си, закопчавайки го на място. После мигновено се извърна назад, за да наблюдава брат си.
Блей се почувства отдаден на момента и раменете и ръцете му се стегнаха. Не му дремеше какво щеше да прегази, да събори или по какво щеше да остави следи: щеше да върне Куин и брат му в тренировъчния център до клиниката.
Натисна педала на газта и повече не се обърна.
Глава 63
Трез се разсърди на машината, на която добавяше числа. Пресегна се към лентата бяла хартия, която висеше отстрани на бюрото, и се опита да види колоните с цифри, които въвеждаше. Примигна няколко пъти. Разтърка очите си. Отвори ги отново. Никакъв ефект. Трепкащото кръгче в горния десен ъгъл на зрението му не изчезваше, и определено не беше резултат от продължителното взиране.
— Майната му.
Отмести листите с баланса настрани, погледна часовника си и отпусна глава в ръцете си. Затвори очи и ги стисна — аурата все още бе на мястото си със свързаните си геометрични фигури, които блестяха в цветовете на дъгата. Имаше само двадесет и пет минути преди ада да се стовари на земята — и нямаше да може да се дематериализира.
Посегна към телефона в офиса, но удари интеркома. Две секунди по-късно от говорителя се чу гласа на Хекс, по-тънък от обикновено. Което означаваше, че чувствителността му към звука се увеличаваше.
— Хей, какво има? — попита тя.
— Имам мигрена. Трябва да изчезвам.
— О, човече, това е гадно. Нямаше ли пристъп и миналата седмица?
„Все тая. Не в това е смисъла.”
— Можеш ли да поемеш управлението?
— Имаш ли нужда да те закарам?
„Да.”
— Не. Ще се справя. — Приготви портфейла си, мобилния телефон, ключовете. — Обади се, ако ти трябвам.
— Няма проблем.
Трез въздъхна тежко, прекъсна връзката и се изправи на крака. За момента се чувстваше добре. А добрата новина беше, че апартамента му се намираше на петнайсетина минути от клуба — дори и да уцелеше всички червени светофари. Което му оставяше около десет минути, през които да си облече анцуг, да сложи кошче за боклук и хавлия до леглото си, и да се приготви за пълен храносмилателен колапс. И след шест-седем часа щеше да се почувства по-добре. За съжаление пътуването щеше да е гадно.