Куин насила отмести погледа си и отпусна ръка. Господи, чувстваше се като в адски капан. Въпреки че не беше окован с вериги. Сведе погледа си и два пъти огледа внимателно китките си и глезените. Да — наистина беше съвсем свободен. Нищо не го задържаше. Затвори очи и опря глава в стената. Представяше си как докосва Блей — и този път въображението му нямаше нищо общо със секса. Просто искаше да почувства жизненото му тяло под кожата, да усети как потрепват мускулите му, да пипне здравите му кости.
— Мисля, че трябва да идеш при Селена, — каза той на мъжа.
Блей въздъхна, все едно някой седеше върху гърдите му.
— Да, знам.
— Може да отидем заедно, — предложи несъзнателно Куин. И отвори очи точно навреме, за да види как главата на Блей се завъртя рязко. — Или, ако предпочиташ, може да го направиш сам. — Куин изпука кокалчетата си. — Както ти е удобно.
По дяволите. В светлината на историята със Сакстън, това изглеждаше малко прекалено. Храненето, в крайна сметка, се възприемаше като по-интимно и от секса…
— Да, — тихо каза Блей. — Ще го направя.
Сърцето на Куин заби лудо. И отново, не се дължеше на несравнимото му желание да скочи в леглото с мъжа. Той просто искаше да…
„Да споделяме” — според него това бе най-подходящата дума.
Всъщност чувствата му се простираха отвъд споделянето. Той искаше да се грижи за другия мъж.
— Знаеш ли, май така и не ти благодарих, — измърмори Куин. Когато бебешко сините очи на Блей го погледнаха, му се прииска да извърне глава — не можеше да понесе погледите им да се срещнат. Но после си спомни за брат си в болничното легло, и за всички начини, по които хората го бяха ограбили.
Господи, таеше всичко в себе си по много причини и всичките бяха основателни. Но това дали не минаваше границите на арогантността? Този вид сдържаност предполагаше, че има на разположение време да обсъди нещата, когато поиска. Че съществото, заело мислите му, винаги щеше да е наоколо. Че самият той винаги ще е на линия.
— За какво? — попита Блей.
— Задето ни докара у дома. Мен и Лукас. — Той въздъхна дълбоко и издиша бавно. — И за това, че стоиш с мен тук, през цялата нощ. За това, че отиде при Пейн и потърси помощ. Защото ме подкрепяше на бойното поле и по време на обучението. Освен това за всички бири и видео-игри. За чипса и бонбоните М&М. За дрехите, които вземах назаем. За пода, на който спях, когато оставах при теб. Благодаря ти, че ми позволи да прегръщам майка ти и да говоря с баща ти. Благодаря ти… за десетте хиляди мили неща, които си направил за мен.
От нищото си спомни за онази нощ, в която се прибра и видя как баща му дава златния гравиран пръстен на брат му.
— Благодаря ти, че ми се обади през онази нощ, — той продължи дрезгаво.
Блей се ококори.
— Коя нощ?
Куин прочисти гърлото си.
— След като Лукас се трансформира, и баща ми му даде… сещаш се, пръстена. — Поклати леко глава. — Качих се в стаята си и щях да направя… да, щях да направя някоя голяма глупост. Ти ми се обади. И дойде. Спомняш ли си?
— Помня.
— Не за пръв път правеше нещо подобно.
Блей извърна поглед, и Куин вече знаеше къде точно отлетя съзнанието му. Да, през онази вечер почти успя да скочи от перваза.
— Тогава ти казах, че съжалявам, — натърти Куин. — Но не мисля, че някога ти казах „благодаря”. Така че… благодаря.
Преди да осъзнае какво се случва, той протегна ръка. Изглеждаше подходящо да отбележи момента, точно сега, извън стаята си в Братството, използвана предимно за дивашко чукане, и искаше да запечата момента с тържествено ръкостискане.
— Просто… благодаря ти.
Невероятно. След премеждията с Куин, които изглеждаха като цял един живот, Блей смяташе, че с изненадите е свършено. Че мъжът не може да извади от ръкава си нов трик, който да го остави без думи. Ала грешеше.
Исусе… от всички въображаеми разговори, които бе провел с мъжа, разговори, в които си представяше, че Куин отваря сърцето си, или пък казва нещо „почти подходящо”, никога не бе си и помислял, че той ще изрази благодарността си. Но… точно това имаше нужда да чуе, макар да не го осъзнаваше.