— Ще отида да изпуша една цигара, — каза Блей. — Връщам се веднага.
— Може да пушиш и тук, — прекъсна го Куин. — Вратите имат уплътнение.
— Имам нужда от малко свеж въздух. Няма да се бавя.
— Добре.
Блей закрачи бързо към вратата в другия край на коридора, водеща към гаража до паркинга. Когато стигна вратата, я блъсна навън и вдиша дълбоко.
Свеж въздух, друг път. Усети само мириса на сух бетон и земя. Поне беше по-хладно.
Мамка му. Остави цигарите си в проклетото яке. На пода. Пред операционната.
Псувайки, закрачи наоколо и изпита желание да удари нещо, ала не искаше да обяснява на другите как точно е счупил кокалчетата си. И, господи, погледа на Ви бе повече от красноречив.
Пъхна ръце в джобовете на кожените си панталони и се намръщи, когато дясната му ръка напипа нещо. Запалката на Сакстън. Онази, която му бе дал за рождения му ден. Извади я и я запремята в ръката си, спомняйки си всичко, казано в коридора.
Имаше време, в което щеше да вземе думите и да ги сложи на пиедестал в главата си и сърцето си, и щеше да им отреди почетно място, което да подсигури, че безценните слова щяха да останат с него до края на дните му.
Бяха минали толкова много години, през които подобни моменти като в хижата или като на студения, твърд под, щяха да са достатъчни, за да заличат конфликтите им, и препирните, и болката, и да оставят след себе си само чистота, и той щеше да се чувства като девица в ръцете на Куин.
Чисто начало.
И всичко да е забравено, а не само простено.
Вече не можеше и дума да става.
Господи, сигурно бе твърде млад, за да се чувства толкова стар, но живота бе свързан по-скоро с опита, отколкото с изминалите календарни дни. А застанал тук, съвсем сам, той определено се чувстваше старец: беше напълно, тотално, абсолютно лишен от оптимизъм и розова наивност, присъщи на по-младите личности.
Беше в онзи етап от живота, в който не вярваше, че чудесата съществуват. По-скоро ги намираше за необичайни.
Слава богу, че Ви се беше появил точно в този момент. Иначе трите малки думи щяха да се изплъзнат от устата му. И несъмнено щяха да го обрекат на нечовешки мъки.
Не беше нито времето, нито мястото за подобни признания.
Завинаги.
Глава 65
Докато Ай Ем крачеше насред апартамента, държеше оръжието си в себе си — макар че
беше доста нетипично да има втори рунд с някаква си гола уличница, която се навираше в скъпия им дом с брат му.
По дяволите, искаше малко червен дим. Само за да отпусне малко.
Защото точно сега? Беше на ръба на насилието.
Добрите новини бяха, предположи той, че всъщност нямаше цел и това сполучливо го спираше: мигрената здравата съсипваше брат му. И горката използвана максимално жена, която беше изнесена от четирима души оттук? Вече беше измъчвана прекалено много, че дори не можеше да се опише. Сега охраната беше идеален кандидат, но копелето беше потеглило преди час и Ай Ем нямаше да остави Трез в това уязвимо състояние, само за да може да даде урок на някакъв слабоумник…
Някъде в далечината чу някакъв шепот в канализационните тръби.
Беше пусната водата в банята на Трез. Отново.
После последваха и измърморените псувни и изскърцването на леглото, когато Трез отново се настани в него.
Горкият. Копеле.
Ай Ем се приближи до огромните прозорци, които гледаха към реката, и се загледа във водата от противоположната страна на Колдуел. Сложи ръце на кръста си, помисли за местата, на които можеха да се преместят. Кратък списък. Дявол да го вземе, едно от главните предимства на Комодор бе сигурността; дори не си даваха труд да включат алармата.
Което бе грешка.
Имаха нужда от безопасно място. Сигурно. Непревземаемо.
Особено ако брат му продължаваше с това чукане за една нощ, а Ай Ем продължаваше да извършва тези „дипломатически“ прегазвания с колата.
Ай Ем отново започна да крачи наоколо. Беше невъзможно да пренебрегне факта, че брат му се влошаваше. Това нещо със секса ставаше от години и сякаш от цяла вечност Ай Ем просто го дължеше на здравословната нужда на мъжа да го прави.
Нещо, което често беше мислил, че на него самия му липсва.