Рив скочи от дивана.
— От кога?
— Откакто е роден.
— Оооо, — изсвири Рив леко. — Значи е от онези неща на Съ-Хийб.
— Обещан е на първата дъщеря на кралицата.
Рив замълча за момент. После поклати глава.
— Това го прави бъдещ крал, нали…
— Точно така. Макар че сме матриархално общество, това има значение.
— Само ни гледай, — промърмори мъжът. — Той, аз и Рот. Светата троица.
— Е, за Съ-Хийб е различно, разбира се, кралицата е тази, която диктува всичко.
— И какво прави той още навън, с нас, Непознаваемите?
— Не иска да има нищо общо със Съ-Хийб.
— Има ли избор?
— Не, — Ай Ем погледна към бара в ъгъла. — Нещо против да изпия едно?
— Шегуваш ли се? Щях да се натряскам здраво на твое място.
Ай Ем се зачуди, обмисли избора си и накрая избра стъклена бутилка, около чието гърло имаше етикет с надпис „бърбън“.
Сипа си без лед и като отпи от ръба на кристалната чаша, вкуси от горенето по езика си.
— Супер.
— Колекцията „Паркърс херитадж“, ограничена партида. Най-доброто.
— Не мислех, че си голям алкохолен разбирач.
— Това не е извинение, трябва да знаеш какво сервираш на гостите си.
— Аа.
— Е, какъв е планът?
Ай Ем наклони глава назад, изпразни чашата в устата си и преглътна с усилие.
— Имаме нужда от безопасно място, където да останем. И не само заради това нещо с жените. Висшият жрец ни посети миналата седмица — и като се има предвид, че сме извън границите, това означава, че наистина са сериозни за завръщането у дома. Търсят го… и ако го намерят? Боя се, че той ще убие представителите на Съ-Хийб. И тогава наистина ще имаме проблем.
— Мислиш, че ще стигне толкова далеч?
— Да, — Ай Ем си сипа отново. — Няма да се върне там и трябва да измисля как да разреша този конфликт преди да се случи нещо фатално.
— Искате ли да се нанесете в къщата ми на север?
Ай Ем се спря с второто си питие.
— Не, — той вдигна поглед. — Искам да се преместим в имението на Братството.
Докато Рив кълнеше изпод нос, Ай Ем си наля трето.
— Това е най-безопасното място за нас.
Кор бе покрит в лесърска кръв и пот, докато се връщаше при новия си лъжец. Бойците му все още бяха в центъра на града, в схватка с врага, но той трябваше да се отдели и да потърси подслон.
Дявол да я вземе тази рана на ръката му.
Къщата, която Троу им беше намерил, се намираше в скромен квартал, пълен със скромни къщички с двуместни гаражи и люлки в дворовете. Сред предимствата му беше, че се намираше на края на задънена улица, от едната страна имаше празна сграда, а от другата — шивашки цех.
Бяха го наели за три месеца, с вариант да го закупят.
След като се дематериализира през покритите с тежки завеси прозорци на дневната, той мислено се подигра на големия мек диван, който беше Г-образен, на пухените му възглавнички като ролца, а самият цвят — приличен на говеждо задушено.
Въпреки че оценяваше свършената работа, фактът, че мястото вече беше „завършено“ го дразнеше. Обаче все пак го беше страх, че е сам тук: през последните няколко дни често заварваше някой и друг от войниците си да се излежава на това подобно на чудовище нещо, с глави, облегнати назад и крака, изтегнати за удобство.
Какво следваше? Да им подхвърли одеяла?
Като се качи нагоре по тясното стълбище, осъзна, че му липсваше съдбовния мрак на замъка, който все още притежаваха в Древната страна. Жадуваше за тежестта на камъка, който ги заобикаляше, за непревземаемостта, която я имаше, благодарение на рова и високите стени. Тъгуваше и по забавленията, които си правеха като плашеха местните, даваха физическа форма на разни митове и легенди.
Добри времена, както казваха тук, в Новия Свят.
На втория етаж направо отказа да погледне в спалните. Розовото в една от стаите изгаряше очите му, а морско синьозеленото в другата бе също толкова атакуващо сетивата му. И нямаше никаква утеха или надежда, докато вървеше към най-голямата спалня. Тапети с флорални мотиви навсякъде. Дори по леглото, прозорците и навсякъде по креслото в ъгъла. Поне кубинките му оставяха здрави следи по дебелия килим, дълбоки стъпки, които изглеждаха като рани по килима, по пътя му към банята.