— Какво?
— Остави ме… жив…
— Кой?
— … заради теб.
— За кого говориш? — трудно беше да си представи, че Омега имаше вендета срещу…
— Леш…
Когато чу името, горната устна на Куин инстинктивно се вдигна и оголи зъбите му. Шибаният им братовчед, който се бе оказал, че изобщо не им е роднина, а по-скоро преселен син на Омега. Като дете кучият му син си беше абсолютен фукльо. Като претранс в учебната програма беше направил живота на Джон Матю истински ад. А след преобразяването?
Истинският му баща го бе приветствал обратно в обятията си и резултатът беше още разруха. Леш бе повел нападенията. След като с векове Обществото на лесърите беше ловувало и се бе борило за територия с вампирите, копелето беше научило къде точно да прати убийците — и тъй като беше осиновен от семейство на аристократи, беше засегнал висшата класа.
Но очевидно татенцето и златното момче се бяха провалили. По дяволите, идеята Леш да измъчва брат му? Прииска му се просто да го убива отново и отново.
Докато Лукас стенеше и си поемаше дълбоко въздух, Куин вдигна ръка… и го потупа по рамото или нещо такова. Ала не продължи.
— Слушай, не е нужно да говориш.
Тези пронизващи сиви очи се сключиха с неговите.
— Остави ме жив… заради това,… което ти сторих…
Легнал на леглото, в очите му се заформиха сълзи и се застекоха, емоциите на брат му се разпиляха по бузите му, разкаянието се смеси с несъмнено физическа болка, както и с лекарствата за нея.
Куин трудно би помислил, че мъжа на леглото би показал нещо подобно при нормални обстоятелства. Не бяха възпитани по този начин. Етикетът преди емоциите.
Винаги.
— Бранителите на честта… — Лукас започне да плаче искрено. — Куин… толкова съжалявам… съжалявам…
Не трябва да го убиваме!
Куин мигна и се върна отново към пребиването му на онзи път, мъжете в черните наметала го обграждаха и го налагаха, докато се опитваше да опази главата и слабините си. И после вървеше напред към портите на Съдбата, за да срещне дъщеря си.
Беше странно как нещата бяха като кръговрат. И как някои лоши неща всъщност водят до хубави.
Сега Куин наистина докосна брат си, постави ръката, в която държеше кинжала, на това слабо рамо.
— Шшт… всичко е наред. Ние сме наред, всичко е наред…
Не беше сигурен дали това е истина, но какво друго да каже, след като той се срина така?
— Искаше… да ме преобрази… — Лукас си пое дълбоко въздух. — Върна ме… обратно. Събудих се в гората — неговите хора ме пребиха… правиха ми неща… слагаха ме в онази… кръв. Чаках да се върнат, но така и не стана.
— Тук си в безопасност, — само това успя да измисли вместо „Няма нужда да се тревожиш за нищо, никой няма да се докопа до теб“.
— Къде… съм…
— В тренировъчния център на Братството.
Очите му се разшириха.
— Наистина?
— Да.
— Разбира се… — изражението на Лукас се промени, тези някога красиви черти на лицето му се смръщиха още повече. — Ами мамен? Татко? Соланж?
Куин просто поклати глава.
И в отговор на това внезапна сила се зароди в онзи крехък глас.
— Сигурен ли си, че са мъртви? Убеден ли си?
Сякаш не им беше желал това, което той бе преживял.
— Да, сигурни сме.
Лукас въздъхна и затвори очи.
По дяволите. Куин се почувства малко гадно за лъжата, но въпреки че машините до леглото казваха, че брат му е стабилизиран, ако мъжът се провалеше, не искаше да прати Лукас в гроба с мисли за това, че никой не може да е сигурен колко още бяха отвлечени или кога след това, което му бяха причинили.
В тишината Куин погледна надолу към ръката на брат си. Пръстенът-печат беше останал — може би защото кокалчето над него бе така подуто, че би се наложило да го отрежат, за да го свалят.
Кръстът, който беше издълбан върху златното лице, имаше свещените символи, с които само семействата на Основателите можеха да бележат родовете си. И да, ехаа, беше напълно откачено — и отвратително неприемливо — да искаш това проклето нещо. След всичко, което се беше случило, би помислил, че той би се отвратил.
И все пак, може би беше някакъв рефлекс, ехо от всички онези години на надежда въпреки всичко, че самият той ще получи един такъв.